Шантарам

При едно от дългите и мъчителни завръщания от тоалетната три дни след като бях арестуван, един мъж от тълпата се опита да ми отнеме чинията. Изкрещях предупредително на хинди и марати, като се постарах заплахата да е анатомически неучтива, доколкото позволяваше речникът ми. Това не го спря. Той беше по-висок от мен и по-тежък с трийсетина кила. Ръцете му сграбчиха чинията и двамата задърпахме, но никой не успяваше да я изтръгне със сила. Всички останали млъкнаха. Дишането им беше вихър от звуци и топъл въздух около нас. Беше сблъсък. Успех или провал: щях да си завоювам място в този свят, тогава и там, или да се проваля и да се оставя да ме набутат в зловонното блато в края на коридора.

Използвах неговата хватка за ключ и натресох глава в носа му — пет, шест, седем пъти, а после и в брадата му, когато той се опита да се отдръпне. Тревога обзе тълпата. Десетина чифта ръце ни заблъскаха и запритискаха. Под натиска на уплашените мъже, неспособен да помръдна ръце и вкопчен упорито в чинията си, аз го захапах за лицето. Зъбите ми пронизаха бузата му и усетих вкуса на кръвта му. Той пусна чинията и изкрещя, замята се диво и се заблъска в телата в коридора към стоманената врата. Последвах го и се пресегнах да го хвана отзад за гърба. Той стисна решетките, разтърси вратата и закрещя за помощ. Докопах го точно когато пазачът отключваше. Вкопчих се в него, докато се измъкваше през вратата. Фланелката му се опъна и за миг той забуксува. После фланелката се разкъса и останах с парче от нея в ръка, а той залитна навън и се сви пред пазача, залепил гръб до стената. Имаше рана на бузата — там, където се бяха забили зъбите ми. От носа му течеше кръв и се стичаше по шията към гърдите. Вратата се затръшна. Ченгето гледаше с неясна усмивка как бърша с парцала кръвта от ръцете и чинията си. Доволен, аз замерих вратата с него. Обърнах се, запромъквах се през смълчаната тълпа и отново заех мястото си в стаята на крадците.