Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
При едно от дългите и мъчителни завръщания от тоалетната три дни след като бях арестуван, един мъж от тълпата се опита да ми отнеме чинията. Изкрещях предупредително на хинди и марати, като се постарах заплахата да е анатомически неучтива, доколкото позволяваше речникът ми. Това не го спря. Той беше по-висок от мен и по-тежък с трийсетина кила. Ръцете му сграбчиха чинията и двамата задърпахме, но никой не успяваше да я изтръгне със сила. Всички останали млъкнаха. Дишането им беше вихър от звуци и топъл въздух около нас. Беше сблъсък. Успех или провал: щях да си завоювам място в този свят, тогава и там, или да се проваля и да се оставя да ме набутат в зловонното блато в края на коридора.
Използвах неговата хватка за ключ и натресох глава в носа му — пет, шест, седем пъти, а после и в брадата му, когато той се опита да се отдръпне. Тревога обзе тълпата. Десетина чифта ръце ни заблъскаха и запритискаха. Под натиска на уплашените мъже, неспособен да помръдна ръце и вкопчен упорито в чинията си, аз го захапах за лицето. Зъбите ми пронизаха бузата му и усетих вкуса на кръвта му. Той пусна чинията и изкрещя, замята се диво и се заблъска в телата в коридора към стоманената врата. Последвах го и се пресегнах да го хвана отзад за гърба. Той стисна решетките, разтърси вратата и закрещя за помощ. Докопах го точно когато пазачът отключваше. Вкопчих се в него, докато се измъкваше през вратата. Фланелката му се опъна и за миг той забуксува. После фланелката се разкъса и останах с парче от нея в ръка, а той залитна навън и се сви пред пазача, залепил гръб до стената. Имаше рана на бузата — там, където се бяха забили зъбите ми. От носа му течеше кръв и се стичаше по шията към гърдите. Вратата се затръшна. Ченгето гледаше с неясна усмивка как бърша с парцала кръвта от ръцете и чинията си. Доволен, аз замерих вратата с него. Обърнах се, запромъквах се през смълчаната тълпа и отново заех мястото си в стаята на крадците.
— Добре се справи, братко — похвали ме на английски младежът до мен.
— Не съм — отвърнах аз. — Исках да му захапя ухото.
— Ооооо! — потръпна той и сви устни. — Сигурно ухото му е по-хранително, отколкото шибаната храна, която ни дават тук, а, човече? За какво те тикнаха тук?
— Не знам.
— Не знаеш?
— Хванаха ме посред нощ и ме докараха тук. Не ми казаха в какво съм обвинен, нито защо съм тук.
Не го попитах той за какво е тук, защото протоколът в австралийските затвори, който следваха мошениците от старата школа — мошеници, които знаеха, че протокол съществува и които бяха научили и мен в началото на присъдата ми — диктува да не разпитваш човека какви престъпления е извършил, докато не ти стане достатъчно симпатичен и се сприятелиш с него или достатъчно несимпатичен, че да го обявиш за враг.
— Яко са те натупали, човече.
— Викаха му „аероплана“.
— Ооооо! — потръпна той пак и се прегърби. — Мразя го шибания аероплан, братко! Веднъж толкова стегнаха въжетата, че ръката ми стоя изтръпнала цели три дни! А знаеш как се подува тялото ти във въжетата, заеби, след като те пребият, а? Махеш се казвам. А как е твоето име?
— Наричат ме Лин.
— Лин?
— Да.
— Интересно име, пич. Къде си научил така марати? Нали напсува оня, преди да му захапеш лицето?
— В едно село.
— Сигурно са били много корави в това село.
Усмихнах се за пръв път, откакто ме хвана полицията. В затвора човек пести усмивките си, защото мъжете хищници смятат усмивката за слабост, слабите я приемат за покана, а надзирателите — за провокация да ти приложат някое ново мъчение.