Стингър
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-164-8
- Переводчик: Мая Керезова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Стингър». Краткое содержание книги:
— Човече, кажи си, че не ти стиска да дойдеш! — намеси се Рик.
— Ти ще си първият, когото ще стисне за гушата! — каза Роудс. Той издържа няколко секунди на гневния поглед на Рик, след това дръпна пушката към себе си. Том не я пускаше. Лицето на полковника беше посивяло, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и въпреки това хватката му бе силна. — Първо, нужен ви е някой, който да ви води.
— Аз мога да ги водя — увери го Дофин.
— Не и в тялото на малко момиченце. Не можеш да ги водиш в тяло, което не е твое. Може би знаеш страшно повече от мен, но плътта си остава плът и ако ти я одерат, няма да има в какво да се върне Стиви. — Той дръпна пушката по-силно. — Дай я на мен. Може да имаме някакъв шанс с лампите и динамита. Но може и да нямаме. — Страхът от тези тунели, от онова, което ги очакваше вътре, заби нокти в стомаха му. Наистина Дофин имаше право — поне трябваше да опитат. — Аз ще ви водя.
— И аз идвам, сър — веднага каза Гънистън.
— Не разрешавам. Ако аз не изляза от тунела, ти ще си необходим, за да информираш полковник Бъкнър. Оставаш тук. — Гънистън започна да протестира — Това е заповед — натъртено добави Роудс и Гънистън млъкна.
Том даде пушката на Роудс.
— Така, добре. — Роудс се огледа. — Ако изчисленията на Дофин са верни, трябва да тръгваме незабавно. Кой друг идва освен Джеси и Рик?
Боби Клей Клемънс отстъпи към стената. Зарра понечи да заговори, но Рик го пресече:
— Ти оставаш тук да се грижиш за Палома, ясно ли ти е? — Изчака малко, докато Зарра кимне.
— Господин Локет, вие? — попита Роудс.
Седнал на пода, Кърт беше извадил от джоба си някаква снимка и гледаше втренчено лицето на момичето на нея. Той не отговори, но през лицето му премина сянка.
— Значи това сме всички. Ще трябва да идем за още лампи и фенерчета. Хайде, да тръгваме — каза Роудс и тръгна, преди здравият разум да бе взел връх у него.
Кърт остана на мястото си, докато другите излизаха. Рик спря за малко да стегне превръзката на глезена си. Кракът му пулсираше от болка, но нямаше нищо счупено.
— Ти си бащата на Коди Локет, нали?
— Аха. — Кърт сгъна снимката и я прибра. — Коди ми е син.
— Ще го измъкнем оттам. Него и сестра ми. — Рик видя колта на масата и го взе.
— Твой ли е?
— Да.
— Нещо против да го взема?
Кърт каза само:
— Божичко, божичко! — По лицето му изби пот. Затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, светът си беше същият. Стори му се, че около него всичко се върти като на панаирджийска въртележка. Беше жаден, толкова жаден, като че в гърлото му бе заседнало парче от горещото слънце. Кърт се изправи и устата му подигравателно се изкриви.
— В деня, в който оставя някоя потна гърбина да ми върши работата, няма да струвам и пукната пара — каза той и ръката му здраво стисна колта.
54. Клетката
Коди чу как Миранда простена — идваше в съзнание. Примъкна се до нея по кожения под.
— Главата ми… ох, главата ми — едва чуто прошепна тя като натискаше с ръка синкавото натъртено място и подутината на челото над лявото си око. Клепачите й трепнаха, тя се опита да ги отвори, но не успя.
— Ще се оправи ли?
Коди погледна към Сардж, който седеше на два метра от него, прегърнал с ръце коленете си. Лицето му бе придобило тебеширен цвят на виолетовата светлина, идваща от решетките на клетката.
— Не знам — отвърна Коди. — Ударът беше доста силен за нея.
Миранда продължи да стене с отслабващ глас и след малко отново се унесе. Коди беше плюл малко кръв и когато го пронижеше болката от счупеното ребро, дъхът му секваше. Иначе се чувстваше добре, беше повече ядосан, отколкото уплашен. Мускулите му бяха напомпани с адреналин. Миранда все още лежеше неподвижна. Коди за шести или седми път провери пулса й. Струваше му се много бавен, но поне беше силен. Беше много по-издръжлива, отколкото изглеждаше.
Като притискаше с ръка ребрата си, Коди стана и отново обиколи клетката. Тя представляваше конус с приблизително петметрова обиколка на основата, а решетките бяха лъчи с виолетов цвят. Вече беше опитвал да ги ритне и подметката на ботуша му беше напълно изгоряла. От бързо топящата се гума бяха отхвръкнали малки парченца, които избухнаха, щом попаднаха под лъчите. Не поиска да разбере какво щяха да направят тези лъчи на човешката плът. Цялата клетка висеше на около метър от пода, направен от препокриващи се черни люспи.