Стингър

— Да, мъртъв — каза Рик и приближи още две крачки. — Но ни спаси задниците, това ще ти кажа. Аз… не го познавах добре, искам да кажа… ама той наистина дойде, за да ни помогне. На нас и на Дофин.

— Герой. — Коди се засмя през сълзи и си обърса носа. — Моят баща герой! Мислиш ли, че ще напишат това на надгробната плоча? — Налудничавата му усмивка се изкриви, защото изведнъж осъзна, че нямаше какво да се погребва.

— Може, защо да не сложат такъв надпис — уверено каза Рик.

— Аха. Може и да го направят.

Коди погледна към изгряващото слънце. Бяха минали почти двайсет и четири часа, откакто беше застанал на Шезлонга и беше правил равносметка на живота си. Сега се чувстваше остарял, но не и по-слаб. Баща му е мъртъв, да, и с това трябваше да се пребори, но светът днес изглеждаше различен — някак по-обширен, по-щедър на възможности и по-интересен.

— Снощи наистина свършихме голяма работа — каза Рик. — Нещо, което хората може и да не разберат. Но ние ще го знаем и това е достатъчно.

— Да — кимна Коди в съгласие. — И аз така мисля. Ами с Пъкъл, какво смяташ, ще стане с Пъкъл?

— Ще го бъде още малко. Също и Бордъртаун. Щом се разчуе какво е станало тук… е, човек никога не е сигурен за утрешния ден. — Рик пристъпи напред и подаде ръка. — Искаш ли да преминем през моста?

Коди се вгледа в ръката му. На нея ясно личаха протритите от въжето места. Избърса си носа, пристъпи от крак на крак… ако някой от ренегатите го видеше в това състояние, сигурно щеше да…