Камерата [The Chamber-bg]

Мона Старк прекоси мраморния под с чаша кафе в ръка.

— Гарнър Гудман е тук. Чака във фоайето.

— Нека чака.

— Откритата линия вече се нагорещи.

Макалистър спокойно погледна часовника си. Девет без единайсет минути. Поглади брадичката си с кокалчетата на едната ръка. От три следобед в събота до осем вечерта в неделя негов служител бе звънил на повече от двеста жители на Мисисипи. Седемдесет и осем на сто одобряваха смъртното наказание, което не бе изненадващо. От същия брой обаче петдесет и един на сто смятаха, че Сам Кейхол не трябва да бъде екзекутиран. Доводите им бяха различни. Мнозина твърдяха, че той просто е прекалено възрастен за това. Извършил бе престъплението преди двайсет и три години по времето на едно поколение, съвсем различно от сегашното. И без това щеше скоро да умре в Парчман, затова по-добре да го оставят на мира. Осъдили го бяха по политически причини. Плюс това бе бял, а Макалистър и неговите анкетьори знаеха, че макар и скрит, това е много важен фактор.

Това бе добрата новина. Лошата се съдържаше в разпечатката, която лежеше редом с вестниците. Само при една телефонистка на откритата линия бяха получени двеста трийсет и едно обаждания в събота и сто и осемдесет в неделя. Общо четиристотин и единайсет. Над деветдесет и пет на сто бяха против екзекуцията. От петък сутринта по откритата линия официално бяха регистрирани осемстотин деветдесет и седем обаждания за Сам, като твърдо над деветдесет на сто бяха против неговата екзекуция. А сега продължаваха да звънят.

И не беше само това. От регионалните отдели съобщаваха за лавина от обаждания, почти всички против смъртта на Сам. Служителите идваха на работа с разкази за многобройните протести през уикенда. Роксбър се обади, за да каже, че телефоните му не са сирели да звънят.

Губернаторът бе вече уморен.

— Имаше нещо в десет тази сутрин — каза той на Мона, без да я гледа.

— Да, среща с група скаути.

— Отложи я. Предай извиненията ми. Насрочи я за друг ден. Нямам никакво настроение за снимки тази сутрин. Най-добре е да си остана тук. Има ли някакъв обяд?

— Със сенатор Пресгроув. Ще обсъждате делото срещу университетите.

— Не мога да понасям Пресгроув. Отложи го и поръчай да ми донесат малко пилешко. И размислих, нека влезе Гудман.

Тя се запъти към вратата, изчезна за миг и се върна с Гарнър Гудман.

Макалистър стоеше до прозореца и рееше поглед към сградите в центъра на града. Обърна се и го дари с уморена усмивка.

— Добро утро, мистър Гудман.

Ръкуваха се и седнаха. Късно в неделя следобед Гудман бе предал на Ларамор писмена молба да отложи заседанието за помилване съобразно с категоричното искане на техния клиент.

— Все още не желае заседание, а? — каза губернаторът с нова уморена усмивка.

— Клиентът ни отказва. Няма какво да добави повече. Опитахме всичко. — Мона поднесе на Гудман чаша силно кафе.

— Много е твърдоглав. И май винаги си е бил такъв. Докъде стигнахте с обжалванията? — Макалистър бе съвсем искрен.