Камерата [The Chamber-bg]

— Тази мисъл ужасно ме плаши.

— Успокой се, Сам. Тя е страхотна. Умна, амбициозна, хубава и съм й казал всичко за теб.

— Защо го направи?

— Защото тя иска да знае.

— Бедното дете. Каза ли й как изглеждам?

— Не се тревожи за това, Сам. Тя не се интересува от външния ти вид.

— Каза ли й, че не съм някакъв див звяр?

— Казах й, че си много миличък, слабичък, нисък човечец, с обица на ухото, с опашка, тънка талия и чудни малки гумени обувчици, в които сякаш плъзгаш крачката си.

— Я не се майтапи.

— И че, изглежда, си любимецът на момчетата тук, в затвора.

— Лъжеш! Не си й наприказвал всичко това! — ухили се Сам, полусериозно, но тревогата му развесели Адам. Той се засмя, малко по-дълго и по-високо, отколкото трябваше, но това им дойде добре. И двамата се кискаха и се мъчеха да се забавляват от собственото си остроумие. Опитаха се да продължат шегите, но скоро веселостта им премина и отново ги обзе мрачното настроение. Седяха на бюрото един до друг, с крака, вдигнати върху два различни стола, и гледаха пода, докато гъсти те облаци тютюнев дим се виеха над тях в неподвижния въздух.

Имаха толкова много да си кажат, а думите идваха трудно. Правните теории и маневри бяха използвани до край. Темата за семейството бе почти изчерпана. За времето можеха да говорят не повече от пет минути. И двамата знаеха, че ще прекарат заедно голяма част от следващите два дни и половина. Сериозните проблеми можеха да почакат. Неприятните теми — също. Адам погледна два пъти часовника си и каза, че е по-добре да си тръгва, но и двата пъти Сам настоя да остане. Защото, когато Адам си отидеше, те щяха да дойдат и да го отведат обратно в килията му, малката клетка, където температурата бе над трийсет и седем градуса.

— Хайде, остани — молеше го той.

Късно през нощта, след като бе разказал на Кармен за Лий и нейните проблеми, за Фелпс и Уолт, за Макалистър и Уин Летнър и за теорията за съучастника, часове, след като бяха изяли цицата и бяха обсъдили майка си баща си и дядо си, и цялото трогателно семейство, Адам заяви, че никога няма да забрави мига, когато двамата седели безмълвно на бюрото, а невидимият часовник отмервал времето и Сам го потупвал по коляното.

— Сякаш искаше да ме погали с обич — обясни той на Кармен, — както един добър дядо гали малкото си обично внуче.

Кармен бе научила твърде много за една нощ. Бе стояла на терасата четири часа и измъчвана от влагата, бе слушала тъжната история за семейството на своя баща.

Адам обаче бе много внимателен. Разказа хубавото, мрачното пропусна — изобщо не спомена за Джо Линкълн или за линчовете и не намекна за другите престъпления. Описа Сам като буен човек, направил ужасни грешки, който сега бе обладан от угризения. Мина му през ума да й покаже видеофилма с процесите на Сам, но после се отказа. Щеше да го направи по-късно. За тази вечер й стигаше. Понякога самият той просто не можеше да повярва на нещата, които бе научил през последните четири седмици. Щеше да бъде жестоко да я сломи с всичко това изведнъж. Много обичаше сестра си. Трябваха им години, за да обсъдят останалата част от историята.