Кралят-маг

— Е, би могъл да ми помогнеш с багажа.

Как да й помогна? Имаше нужда от цяла група носачи, които бях довел под формата на ескорт — по четирима души от всеки дивизион, които вече командвах, плюс цяла колона от частта, която винаги бях смятал за „моя“, Ърейските пиконосци, всички в пълна парадна униформа. Благодарение на личното ми семейно божество Танис се бях сетил да докарам и два товарни фургона — и двата скоро бяха натоварени догоре с многобройните куфари и скринове на Маран.

— До следващата пролет ли смяташ да останеш? — учудих се аз.

— Така пътува знатното съсловие, скъпи. Всъщност благородниците в Никиас бяха ужасно скандализирани, че взех само две слугини и проявих дързостта да тръгна на път във вътрешността без пълен персонал — засмя се. — Е, разбираш ли сега в какво се въвличаш? Вече трябва да правим всичко, както е прието.

— Допускам, че част от „приетото“ е да се гордеем много, че сме на път да станем родители.

— Никой не би и помислил да обсъжда такова нещо за една Аграмонте — отвърна тя.

Искаше ми се да я взема в прегръдката си и да усетя бебето, но не можех. Искаше ми се да я заразпитвам, но към нас се приближаваха войници, затова подбрах думите си деликатно.

— Всичко… наред ли е?

— За наследника ли питаш? — каза Маран, явно без да дава и едно грахово зърно какво щял да си помисли някой. — Той е великолепно дете, засега. Не е развалил фигурата ми и рядко ми прилошава, както ме предупреди да очаквам акушерката, до която се допитах.

Наскоро повишеният капитан Биканер, когото домин Петри бе назначил за адютант на Пиконосците, спря при нас и отдаде чест.

— Сър. Готови сме, ако благоволите.

Отвърнах на поздрава и хванах Маран под ръка.

— Впрягът ни чака.

Очите й се ококориха, щом слязохме от кея и видя какво съм докарал.

— Грандиозно е. Но… какво е? Какво е било това?

Докато го приближавахме, й разказах малкото, което бях успял да разбера за историята на возилото. Някъде в далечното минало някакъв висш благородник — или благородничка — посетил малкото градче Ентото и в чест на височайшата особа бяха направили специална каляска, грижливо поддържана през годините. Един от щабните ми легати я беше намерил по време на едно от личните си тършувания из града. Главата на градския съвет на Ентото ми я беше заел с възторг и от деня, в който разбрах, че Маран е тръгнала насам, бях наредил на хората си да я почистят, боядисат и лъснат. Беше огромна, почти колкото нуманцийската каляска за коронации, която бях видял в един музей в Никиас. Но докато онази беше червена, със златна украса, тази беше черна и със сребро. Купето на каляската стоеше върху две четириколесни рами, колелетата бяха по-високи от мен и имаше място за почетна охрана отстрани и на покрива. Бях успял да намеря осем бели бойни коня, които да я теглят — бяха изчеткани толкова фино, че можеше да излязат и на най-бляскавия празничен парад.