Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Понякога й се искаше Кайку да бе умряла в деня, когато бе унищожила вещерския камък. Всичко друго щеше да е по-добре от това мъчение. Кайку разпознаваше обстановката около себе си и можеше да бъде научена да реагира по определен начин на някои ситуации, но съзнанието й представляваше изтрита плоча.
Мишани я оставяше да се разхожда сама покрай къщата и скалите над залива. Кайку бе показала, че има достатъчно разум, за да не се нарани. Тя се обличаше сама, хранеше се, когато й поднасяха ядене, и си лягаше, когато бе уморена. Ала нито говореше, нито проявяваше интерес към каквото и да било и нищо в поведението й не подсказваше, че интелигентността й надвишава елементарната животинска логика. Когато беше будна, тя се шляеше безцелно или седеше неподвижно и се взираше в една точка. Присъствието й беше изнервящо, ала Мишани я приемаше такава, каквато беше; и въпреки че непрекъснато бе заета, винаги намираше време да поговори с Кайку или да й почете. С всеки следващ ден надеждите й, че приятелката й отново ще стане предишната Кайку, избледняваха, докато накрая изчезнаха съвсем. Нейната кана продължаваше да се грижи за организма й, поддържайки физическото й здраве, но Мишани имаше чувството, че дарбата на приятелката й сякаш се грижи за празна къща, чиято господарка все не се прибира у дома.
От деня, в който изгуби разсъдъка си, косата на Кайку продължи да расте бяла, а очите й така й не изгубиха пурпурния си цвят. Сестрите и Кайлин направиха всичко по силите си, ала в крайна сметка не можаха да променят нищо. След като веднъж вече съзнанието й се бе откъснало от тялото й, нямаше никакъв начин да го открият в необятните простори на чаросплетието — беше все едно да търсиш някаква рибка в световния океан.
— Тя трябва сама да се завърне — рече Кайлин на Мишани, но тъй като никой никога не бе успявал да направи това, предводителката на Аления орден го смяташе за невъзможно.
От време на време Тсата предприемаше дълги пътувания, за да дири различни цярове и лечители, и по време на тези периоди Кайку бе посещавана от други ткиуратци. Татуираният мъж обикаляше Окхамба и Сарамир в търсене на чудодейни лекове, които да спасят любимата му, и дори доведе Мухд-таал от далечния Итрикс, който опита да възвърне съзнанието на Кайку с екзотичните си методи. За съжаление неговите песнопения, отвари и кристали не доведоха до нищо и младата жена си остана празна раковина, лишена от обитател. Тсата обаче не се отказваше. След като измина цяла година, на Мишани вече й се искаше да му каже, че няма никакъв смисъл да се подлага на това изтощение, че си има свой собствен живот и че е време да помисли за себе си, но всеки път, когато се замисляше за това, се чувстваше като предателка. Освен това прекрасно знаеше, че дори и да му кажеше това, Тсата нямаше да я послуша.
Но пролетта на втората година след унищожаването на вещерските камъни вече преливаше в лято, а Кайку продължаваше да се рее изгубена в чаросплетието.
Тя спеше в уютната си спалня в задната част на семейната къща на рода Коли, която гледаше на изток над скалите на залива. Слънчевите лъчи се процеждаха през ефирната завеска, която висеше на прозореца й, и още отсега се усещаше, че денят щеше да е типичен за разгара на лятото — зноен и душен. Каменните стени и подът от коралов мрамор обаче излъчваха приятна хладина. Тя лежеше на обикновена рогозка в средата на стаята, а покоят й не бе смущаван от никакви сънища.
Мишани и посетителят се спряха на прага и се загледаха в спящата жена.
— Това е Кайку — рече единствената издънка на рода Коли.
Жената до нея кимна. Беше висока и бледа, с дълги кости, а лицето й носеше тесните и остри черти на жителите на Новоземие. Бе облечена в синьо-бяла лятна роба, а цялата й коса бе сплетена на плитки съобразно онази североизточна мода, която така и не успя да се наложи в западната част на континента. Стройната й фигура излъчваше хладна елегантност и красота.
— Остави ни насаме, моля те — каза непознатата.
Мишани се съгласи, без да осъзнава защо. Появата на тази чужденка в толкова ранен час бе доста необикновена; същото се отнасяше и за историята й. Тя беше лечителка, която бе чула за тежката съдба на Кайку и бе дошла да й помогне. Беше пристигнала с теглена от манкстуа каруца, заедно с двете си деца — син и дъщеря близнаци на около шест жътви. В момента те си играеха с децата на слугите в голямата градина, която се простираше до самия ръб на скалата, наглеждани от камериерките.