Теория на хаоса

Това бе станало преди две седмици.

— За какво си мислиш? — попита Сара, извивайки гръб, за да облекчи болката в ребрата си.

— Не знам. Вотапек, Седжуик. Бих искал да знам как са боравили с тях „с най-голямо внимание“. — Той продължи да гледа към стърчащите надгробни камъни. — Ферик… — Той я погледна. — Както и да е. Ребрата ти сега по-добре ли са?

— Ще се оправят. — Тя се усмихна. — Докато ги държа далеч от вентилационни шахти и компютъризирани лаборатории. Ще се оправят. Като всичко останало. — Тя се обърна към него и пое ръката му. — Ксандър, дойдох тук, защото исках да ти го кажа. Нещата започват да придобиват смисъл. Те винаги придобиват. Той кимна.

— Значи още веднъж не ми оставяш никакъв избор, освен да ти повярвам, така ли?

— Трябва да го забравиш, защото то никога няма да си отиде само, така че ти трябва да го забравиш.

— И да направя какво? Академията не е най-привлекателното място на земята точно в този момент. Да не говорим, че едва ли ще ме вземат обратно под крилото си. Дори и оправданите, но набедени за убийци преподаватели не се вписват в схемата.

— Тогава се заеми с онова, което познаваш. Той направи пауза, преди да продължи:

— Точно сега, Сара, това си ти. Тя стисна нежно ръката му.

— Иска ми се нещата да бяха толкова прости.

— Аз също — отвърна той, — на мен също ми се иска. След малко тя извади един плик от чантата си и го остави в скута му.

— Какво е това?

— Бележки. Един ръкопис. — Тя го погледна. — Взех го от бюрото на Лундсдорф и го скрих, преди да дойдат да ни вземат. Може би ще започнеш оттам. Мисля, че трябва да е човек, който го разбира.