Името на розата [Il nome della rosa - bg]

Слизах по тясна стълба в някакво ниско подземие, сякаш влизах в криптата със съкровищата, но ето че, продължавайки да слизам, се оказах в една по-просторна крипта, която пък се оказа кухнята на Зданието. Да, това бяха наистина кухните, но тук имаше не само пещи и тенджери, но и духала и чукове, сякаш си бяха дали среща и ковачите на Никола. От печките и котлите излизаха червени отблясъци, от врящите тенджери се вдигаше пара, а по повърхността на съдържащите се в тях течности излизаха големи бълбукащи мехури, шито се пръскаха с глух, непрестанен пукот. Готвачите размахваха шишове, докато послушниците, събрали се до един, подскачаха, за да докопат пилетата и другия крилат дивеч, набучен на нажежените прътове. Край тях ковачите удряха с чуковете си така, че тътенът оглушаваше всички, а от наковалните се надигаха облаци от искри, сливайки се с искрите, бълвани от двете пещи.

Не можех да разбера дали съм попаднал в ада, или в рая, така както би могъл да си го представи Салваторе, плувнал в какви ли не сосове, изпълнен с тръпнещи наденици. Но не ми остана време да се запитам къде съм попаднал, защото влезе цял рояк джуджета с големи, тенджерообразни глави, те ме повлякоха със себе си и ме избутаха до прага на трапезарията, като ме принудиха да вляза.

Помещението бе празнично украсено, По стените висяха големи гоблени и знамена, но изписаните по тях образи не бяха от тия, дето обикновено будят състрадание у вярващите или пък прославят подвизите на кралете. Приличаха по-скоро на маргиналните на Аделмо — възпроизвеждаха тия изписани от него образи, които всяваха най-малко ужас и изглеждаха най-смешни; зайци, танцуващи край дървото на лакомствата, реки, пъкащи от риби, които скачаха доброволно в тигана, държан от маймуни, готвачи, облечени като епископи, чудовища с дебели кореми, танцуващи около димящи гърнета.

Насред масата седеше абатът в празнични одежди, с бродирано пурпурно расо, сграбчил вилицата си като да беше скиптър. До него Хорхе пиеше вино от голям бокал, а ключарят, облечен като Бернар Ги, четеше благоговейно от някаква скорпионообразна книга житията на светците и откъси от евангелията, но това бяха разкази за Иисус, който се шегуваше с апостола, припомняйки му, че е камък и че той щял да основе своята църква върху този посрамен камък, дето се търкаляше из равнината, или на свети Йероним, който тълкуваше Библията и твърдеше, че Бог искал да разголи задника на Ерусалим. А след всяко изречение на ключаря Хорхе се засмиваше, удряше с юмрук по масата и викаше: „Ти ще бъдеш следващият абат, кълна се в корема Божи!“ Точно така викаше. Прости ме, Господи.