Сделката на капитан Ворпатрил

— Ще им прикрепя един аналитик да ги придружи до Комар, а може би и до станция Пол — каза той и се зае да вкара необходимите кодове в комуникатора си. — Както и някой от младежите на Хелен Вортис, докторант или студент последен курс, стига Хелен да ми осигури такъв навреме. Така ще имаме още пет дни, или десет, ако нашите момчета пътуват с тях до Пол. Ще ми се аз да отида с тях, по дяволите! — Свърза се с професорката, която, както пролича от разговора, първо се изненада, а после се заинтригува. Отне му малко повече време да открие собствените си хора, пръснати по задачи из целия град, но пък Дъв беше в позиция да раздава заповеди и много скоро плановете за Зимния празник на някой нещастен аналитик от ИмпСи щяха да отидат по дяволите. Е, сигурно щяха да го компенсират по някакъв начин, помисли си Иван.

— В разсекретените документи има материал за поне двайсетина дисертации — предсказа с гордост и задоволство Дъв. — Докторски дисертации.

Е, за някои хора явно това беше представата за „компенсация“. Така де, вкусове всякакви.

— Значи ще засекретите част от документите? Макар да са отпреди сто години? Това не е ли прекалено дори за ИмпСи?

— Предполагам, че ще ги разсекретяваме в движение, но първо всичко трябва да се изчете и да се анализира. Има обаче някои неща за старата гем-хунта, които… няма значение. — Дъв стисна устни. После ги отвори, колкото да каже: — Онази историческа книга, която подарих на лейди Тедж, сещаш ли се?

— Да?

— Мисля, че ще се наложи да пуснем ново, ревизирано издание.

Иван излезе с него в коридора. Дъв му махна за довиждане и хукна към асансьора, като вкарваше в движение кодове в комуникатора си. „Осем милиарда марки — помисли си Иван, — а той се тревожи повече за документите…“