Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
За щастие призивът към добро носеше центробежен характер: на ближния желаех къде-къде повече успехи, отколкото на себе си. За начало на три пъти се цапардосах по физиономията, и то така, че гръбнакът ми изпращя, а от очите ми изскочиха искри. Хубаво, само да не спирам дотук! Когато лицето ми съвсем изтръпна, взех да се ритам по глезените. Слава Богу, че обувките ми бяха високи и с дяволски твърда подметка; след серия жестоки удари ми стана малко по-добре, т.е. по-зле. Тогава внимателно опитах да си представя как бих нанесъл удар с юмрук в гърба на Дж. К. М. Сега вече не ми се струваше абсолютно невъзможно. Глезените и на двата ми крака пареха от нетърпима болка, но явно точно затова можах да си представя един ритник, насочен към У. М.
Без да обръщам внимание на силната болка, продължавах да се самоизтезавам. Всеки остър предмет ми вършеше работа — отначало опитах с вилица, а след това с безопасна игла, извадена от новата ми, необличана още риза. Впрочем всичко се развиваше не по права линия, а по-скоро по синусоид; малко по-късно пак бях готов да се кача на кладата заради ближния — с нова сила в мене избухна истински гейзер от благородни пориви и жертвен екстаз. Без съмнение нещо имаше във водата от чешмата. Да, да! В куфара ми отдавна се търкаляше неначената опаковка приспивателно. То ме докарваше до злобно и мрачно настроение, затова не го използвах; добре, че не бях го изхвърлил. След като погълнах таблетката с малко почерняло масло (боях се от водата като дявол от тамян), напъхах в устата си две хапчета кофеин, за да не заспя, седнах и със страх зачаках изхода от химическата битка в организма ми. Любовта още ме насилваше, чувствах се благороден като никога. Но ето че препаратите на злото започнаха да вземат връх над химикалите на доброто: както и преди жадувах да облагодетелствам някого, но вече не когото и да е. Наистина, бих предпочел — за всеки случай — да бъда най-големият мръсник, поне за известно време.
След четвърт час всичко като че ли премина. Взех един душ, разтрих се с груба хавлиена кърпа, като от време на време си удрях по един юмрук за профилактика; покрих с лейкопласт разранените до кръв глезени и кокалчетата на пръстите, преброих синините (наистина добре се бях разкрасил), облякох чиста риза, костюма, поправих пред огледалото вратовръзката, изопнах сакото, накрая си теглих един удар под лъжичката за повдигане на духа, а и за проверка, и излязох — точно навреме, за да стигна в пет часа.
Въпреки очакванията ми, в хотела не се бе случило нищо особено. Надникнах в бара на моя етаж — той беше почти безлюден; винтовката „антипапа“ бе облегната до висок стол, два крака се подаваха зад стойката. До стената няколко взривници играеха с увлечение на карти, друг подрънкваше на китара, припявайки неприличен шлагер. Долу в хола се събираха футуролозите. И те като мен бързаха за заседанието, впрочем без да излизат от хотела — залата за конференции се намираше в неговата долна част. Отначало всичко това ме учуди, но след като размислих, разбрах — в такъв хотел не се пие вода направо от чешмата, тук утоляват жаждата с кока-кола и швепс, в краен случай — с чай, сокове или бира. Към концентратите добавят минерална или газирана вода; а който е имал нещастието да допусне същата грешка, каквато допуснах аз, сега сигурно се гърчи в конвулсиите на вселенската любов в своя заключен апартамент. Затова реших, че е по-добре дума да не обелвам за своите усещания; тук съм чужд човек, кой ще ми повярва? Всички ще кажат, че имам аберации и халюцинации. Току-виж ме взели за наркоман, както обикновено става.