Звездни дневници

Чешмяна вода! Да, да. Именно оттук започнаха всичките метаморфози. Нещо е имало в нея! Отрова? Но нима съществува отрова, която… Момент впрочем… Нали съм постоянен абонат на научни списания. Неотдавна четох в „Сайънс нюз“ за нови психотропни средства от групата на така наречените бенигнатори (умилители), които предизвикват безпричинна радост и блаженство. Точно така! Това съобщение изплува пред вътрешния ми поглед. Хедонидол, филантропин, любинил, еуфоризол, фелицитол, алтруизан, бонокаризан и безброй много производни! Същевременно, посредством заместване на хидроксилните съединения с амидни, от същите вещества се синтезират фуриазол, садистизин, флагелин, агресин, депресин, амоколин и всякакви препарати от бойологичната група (те подбуждат към налитане на бой и гаври над околната среда — одушевена и неодушевена; особено опасни са удриналът и зъбодробинът).

Телефонът иззвъня и в същото време лампата светна. Гласът на портиера унижено и угоднически молеше за извинение по повод аварията, която вече била отстранена. Отворих вратата към коридора и проветрих апартамента; доколкото можах да се ориентирам, в хотела цареше спокойствие, а след това, все още в блажено настроение, обхванат от желание да благославям и да проявявам нежност, заключих вратата, седнах в средата на стаята и започнах да се боря със себе си. Много е трудно да опиша тогавашното си състояние. Мислите ми течаха съвсем не толкова праволинейно и гладко, както ви го разказвам. Всяко критично съображение сякаш затъваше в мед, мяташе се в сладостта на глупавото самозадоволство, обливаше се със сироп от възвишени чувства, духът ми потъваше в най-сладкото тресавище, задавяше се от течна глазура и розово масло. Насила се принуждавах да мисля за най-отвратителни според мен неща — за брадатия главорез с антипапската двуцевка, за разпуснатите издатели на освободената литература и тяхното вавилонско-содомско пиршество, отново за господата У. К., Дж. К. М., А. К. и за всевъзможни нехранимайковци и негодници — и с ужас се убеждавах, че ги обичам всичките, че на всички прощавам всичко; не стига това, ами веднага в мозъка ми изскачаха аргументи, извиняващи всяко зло и всяка гнусотия. Мощен прилив на любов към ближния напираше в черепа ми; не ми даваха мира най-вече настроенията, които бих нарекъл „апел за добро“. Вместо размишления за психотропни отрови, в съзнанието ми упорито нахлуваха мисли за сирачета и вдовици: с каква наслада бих ги утешил! Как съм им отделял толкова малко внимание досега! А гладните, а сакатите, а болните, а бедните… Боже праведни! Неочаквано открих, че съм застанал на колене пред куфара и изхвърлям от него най-подходящите неща за раздаване на нуждаещите се. И пак в подсъзнанието ми зазвучаха далечни гласове на тревога: „Пази се! Не се оставяй да те заблудят! Бори се! Бий! Сечи! Спасявай се!“ — долиташе отнякъде слаб и отчаян вик. Буквално се раздвоявах. Открих в себе си толкова мощен стремеж към доброта, че и муха не бих обидил. Колко жалко, че в „Хилтън“ няма мишки или паяци — как бих ги прегърнал и погалил! Мухите, дървениците, комарите, плъховете, въшките — какви мили същества са те, Боже милостиви! Набързо благослових масата, лампата и нозете си. Но разсъдъкът ми вече започна да се възвръща и затова с цялата си сила ударих дясната ръка, която благославяше всичко наоколо, с юмрука на лявата и направо изревах от болка. Да, това беше доста добре! Като че ли точно тук можеше да се крие спасението!