Нощна сянка

— Не съм дошъл заради голема — изтъкна Матю. — Днес съм тук по частна работа. Във връзка с една книга.

— За коя книга става въпрос? — Макар че махаралът дори не мигна, раздвижването на въздуха около мен намекваше за някаква по-недоловима реакция от негова страна. След срещата с Кели бях осъзнала, че магията ми трепти, сякаш е потопена в невидимо течение. Моят огнедишащ дракон се размърдваше. И нишките около мен избухнаха в цветове, осветяваха някой предмет, човек или маршрут по улиците, сякаш се опитваха да ми кажат нещо.

— За един том, който съпругата ми откри в един университет далеч оттук — обясни Матю.

Изненадах се, че е така откровен. Рави Льов също се изненада.

— А, значи днес ще сме честни един към друг. По-добре да продължим на някое по-спокойно местенце, за да се насладя на изживяването. Да идем в кабинета ми.

Той ни заведе в една от малките стаи, забутани в лабиринта на приземния етаж. Помещението изглеждаше успокояващо познато с издрасканото си бюро и купищата книги. Разпознах миризмата на мастило и нещо, което ми напомни за кутията от колофон в студиото за танци от детството ми. В желязна тенджера до вратата имаше нещо като малки кафяви ябълки, които плаваха в също толкова кафява течност. Приличаше на реквизит на вещица, което ме накара да се запитам тревожно какви ли други неща се спотайват в противните дълбини на казана.

— Това мастило по-добро ли е? — попита Матю, побутвайки една от плаващите топки.

— Да. Много ми помогна, като ми каза да добавя и онези нокти. Нужни са по-малко сажди, за да стане черно, плътността също е по-добра. — Рави Льов посочи стола. — Моля, седнете. — Той изчака да се настаня и се отпусна в единствения друг стол — висок, с три крака. — Гавриил ще остане прав. Не е млад, но краката му са силни.

— Достатъчно млад съм, за да седя в краката ти като някой от учениците ти, махарал. — Матю се ухили и плавно се отпусна на пода, като скръсти по турски крака.

— Учениците ми са достатъчно разумни, за да не седят на земята в такъв студ. — Рави Льов ме погледна внимателно. — И така, да караме по същество. Защо жената на Гавриил бен Ариел е изминала толкова път, за да намери една книга?

Изпитах смущаващото чувство, че не говори за пресичането на реката, нито дори за пътуването през Европа. Откъде би могъл да знае, че не съм от тази епоха?

Веднага щом умът ми оформи въпроса, във въздуха над рамото на рави Льов изплува мъжко лице. Макар и младо, то вече имаше бръчките на тревогата около дълбоко поставените сиви очи, а тъмнокафявата брада беше започнала да побелява в средата.

— Друга вещица ви е разказала за мен — тихо рекох аз.

Рави Льов кимна.

— Прага е чудесен град, ако искаш да научиш новини. Уви, половината от тях не са истина. — Той замълча в очакване и накрая ме подкани: — Книгата?