Юлиан [bg]

Щом чух известието, излязох навън. Денят беше мрачен и студен; непрекъснато ръмеше. Отидох в градината, северно от манежа, за да се помоля на Зевс и Посейдон. Молих се цял ден, макар че дъждът не спираше и излезе студен вятър. Спрях да се моля едва привечер. След два дни научих, че трусовете спрели тъкмо когато съм започнал молитвите си в градината. Така че онова, което беше най-лоша поличба, стана най-добрата: боговете все още бяха благосклонни към мене и отговаряха на молитвите ми.

Една седмица по-късно ми съобщиха, че вуйчо ми умрял, както си спял в леглото. Тази вест ме натъжи, но не ме изненада. Галилеяните веднага заявиха, че бил сразен от Назарянина, защото преместил мощите на техния светец от една костница в друга. Но той всъщност страдаше от болестта си доста години преди това. Дори беше учудващо, че живя толкова дълго, като се има предвид колко сериозна бе болестта му. Единствено мога да си го обясня с благосклонността на Асклепий.

Бях привързан към вуйчо си. Беше добър и верен магистрат, последната човешка връзка с родителите ми. Единственият му недостатък беше толкова често срещаното сребролюбие. Ненаситен беше за пари. Впрочем последната ни среща бе помрачена от една кавга за имението във Витиния, което баба ми ми беше завещала. Страшно се разсърди, че го бях подарил на един приятел философ, въпреки че земята не струваше дори колкото една от златните вази в столовата му. Аз като че ли нямам този порок — никога не съм бил алчен. Не желая да притежавам нищо. Не, всъщност алчен съм за книги. Искам да ги притежавам. Струва ми се, че съм готов да извърша престъпление, за да си доставя някоя книга. Но иначе ми е чужда тази особена страст, която, изглежда, се явява у повечето хора, дори у философи.