Покана за екзекуция (Романи)

Започнеше ли денят с пътуването с новата кола, значи започваше добре. Пирогов, вторият ни шофьор, беше доста независим дребен дебеланко, напуснал царската си служба, защото не пожелал да отговаря за някакъв мотор, който не му харесвал. Рижавата външност на закръгления Пирогов си подхождаше с лисичето кожено палто, облечено върху кадифената му униформа, както и бутилкообразните му грамадни кожени ръкавици. Ако задръстване в уличното движение накараше този дребен шишко внезапно да удари спирачките — яко да натисне педала, — вратът му, отделен от мен чрез стъклената преграда, се зачервяваше, което впрочем се случваше и когато се мъчех да му предам нещо през не особено разговорливия рупор и стисвах пискливата тромба, облечена в бледосив плат и с мрежа, чийто бледосив шнур стигаше до шофьора. Пред тази скъпоценна градска кола той предпочиташе торпедоопела, червен, с червени кожени седалки, който използувахме на село; с него ни караше по Варшавското шосе, отворил заглушителя, със скорост седемдесет километра в час, което ни се струваше тогава шеметно; как гърмеше вятърът, как миришеше прахолякът след дъжда и тъмната зеленина на полята — а сега синът ми, харвардски студент, небрежно взема същото разстояние за половин час, пътувайки просто ей така от Бостън до Алберта, до Калифорния или до Мексико. Когато през 1915 година Пирогов бе призван в армията, замени го Циганов, възлест, кривокрак, черен, с някак див израз в жълтите си очи; той някога бил автомобилен състезател, участвувал в международни състезания и си счупил три ребра в Белгия. През лятото или през есента на 1917 година той реши въпреки енергичните възражения на баща ми да спаси страстно обичания от него уолзли от възможна конфискация, поради което го разглоби на части, а сетне ги изпокри по различни, известни само нему места, и вероятно татко щеше да го даде под съд, ако не бяха му попречили по-важни събития. Не зная защо, но по петербургските паважи снегът и поледицата не пречеха толкова на автомобила, колкото например в асфалтирания Бостън четирийсет години по-късно — на географската ширина на Неапол и при доста по-съвършените коли. Не помня лошото време някога да ми е попречило да стигна до училището само за няколко минути. Нашата розова гранитна къща се намираше на №47 на Болшая Морская. До нея бе къщата на Огински (№45). Сетне идваше Италианското посолство (№43), Германското посолство (№41) и обширният Мариински площад, след който номерата на къщите продължаваха да намаляват по посока на Дворцовия площад. Вляво от Мариинския площад, между него и великолепната, но дотеглива Исакиевска катедрала, имаше градинка; там веднъж сред листата на съвсем невинната липа бяха намерили ухото на терориста, загинал при небрежното до лекомислие преопаковане на смъртоносния си товар в една наета от него стая наблизо до Дворцовия площад. Същите тези дървета (сребърен филигран над хълмчето, от което се пързаляхме шумно с шейни през детството) станаха свидетели как конните жандарми, укротяващи Първата революция, поваляха със сполучливи изстрели, сякаш гърмяха по врабчета, дечурлигата, накатерили се по клоните.