По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
— Веднага, щом моят сержант дойде тук от арсенала. Дори вече може да е тук.
— О’кей, да започнем с прибирането на лунатиците и подслушването на мястото. Може да извадим късмет, въпреки онова, което казва Бритън. Аз поне се надявам.
(ШЕСТ)
В колата без отличителни знаци на път за летището, Кастило отново се обади на секретар Хол.
— Сър, съжалявам, късно е, но казахте да ви държа в течение.
— Какво има, Чарли?
— Специалното радио тук е инсталирано и свързано с другото в офиса ви и третото — във Форт Браг. Ще имате бърза и непрекъсната връзка. Дик Милър и сержант Шнайдер, която знае какво става тук, ще ви посрещнат и ще са на ваше разположение, докато сте тук. Няма какво повече да правя тук, така че ще се върна във Форт Браг, за да се срещна с генерал Макнаб. В момента съм на път за летището.
— Как се справяш с ФБР?
— ФБР изпратиха снимките и имената на двамата сомалийци. В момента ги сравняват с данните за пилотите, обучавали се в „Спартан“ в Тълса. Директорът на охраната там се е пенсионирал от ФБР, така че няма да отнеме много време да бъде потвърдено, че това са хората, които търсим. Дори може вече да е направено. Обзалагам се на последните си два долара, че това са нашите момчета.
— Ние сме готови да заложим много повече от твоите последни два долара — каза Хол.
— Комисарят реши да арестува моллите от джамията, за да види дали ще можем да научим нещо повече — каза Чарли, за да смени темата. — Иска да подслушва телефоните им и щеше да направи необходимото, за да получи разрешение от съдия. Казах му, че в терористична ситуация имаме разрешението да подслушваме подозрителните телефони. Имаме ли?
— Господи, казал си му това, без да знаеш?
— Джоуел ми е казвал, че Тайните служби имат такова разрешение. Или съм останал с такова впечатление. Не обърнах достатъчно внимание, макар че би трябвало. Ще поема вината, сър. Мислех, че е важно да се инсталират подслушвателни устройства, и то бързо.
— Имаме разрешение да подслушваме десет дни, като се брои от деня, в който сме информирали за това федерален съдия. Но трябва първо да уведомим федерален съдия. Ако през десет дни успеем да убедим съдия, че е важно да подслушваме тези телефони, можем да задържим подслушвателните устройства. В противен случай не можем да ги използваме повече. Може би ще пожелаеш да си го запишеш, Чарли.
— Да, сър. Съжалявам, сър.
— Джоуел е на път за там. Ще го накарам да се обади на някой съдия.
— Да, сър. Благодаря ви.
— Какво, по дяволите, си мислел, Чарли?
— Че нямаме време, сър.
— Е, това не мога да оспоря. Обади ми се веднага, щом говориш с генерал Макнаб.
— Да, сър.
Когато Бети спря колата пред самолета, Кастило каза:
— Вие, момчета, се качете в самолета. — Погледна Милър. — А ти, Дик, се поразходи. Искам да говоря насаме със сержант Шнайдер.
Когато Бети и Кастило останаха сами в колата, тя първо го погледна, а после извърна глава.
— Нали искаше да знаеш за Карл Госингер — каза той.
— Това не е важно — каза тя.
— Роден съм в Германия. Името на майка ми е Госингер. Баща ми бил американски офицер, загинал във Виетнам. Не били женени и той не знаел за мен. И аз не знаех за него, докато на майка ми не й остана много време да живее. Когато научи за мен, семейството на баща ми ме доведе в САЩ и аз приех тяхното име. Дори Дик не знае тази история. Фернандо знае, но едва ли и някой друг. Немците ме смятат за немец, имам паспорт и така нататък. Полезно е за работата ми.
— Защо ми разказваш това?
— Защото не искам да се връщаме към „сержант Шнайдер“ и „майор Кастило“.
— Чарли, дори не си спомням кога спах за последен път. Не мога да се справя с повече информация сега. А вероятно няма да искам и да знам, когато всичко това приключи. След като ти не знаеш кой си, мога ли аз да знам? Качвай се в самолета.
— Няма ли пак да ме целунеш?
— Не!
— Добре. Трябваше да опитам — каза Чарли. — Няма да те безпокоя повече.
Слезе от колата. Беше преполовил разстоянието до самолета, когато тя го повика:
— Чарли!
Той се обърна.
— Забрави си телефона.
— По дяволите! — каза той и заподтичва към колата.
„Сигурно не съм уцелил джоба си, когато го прибирах.“
Потупа джоба си. Телефонът беше там. Бети не беше слязла от колата, но беше отворила вратата. Той седна до нея. Тя докосна лицето му с длан, после го целуна, както беше направила първия път. Не страстно, но не и студено. Нежно. После сложи длан на гърдите му и го отблъсна.
— А сега се качвай на проклетия самолет — каза тя. — И, за Бога, внимавай!