Пътешественикът във времето и неговата жена

Прокарвам пръсти през косата му. Сега тя е по-твърда и по-гъста, отколкото на времето, преди да побелее.

— Клер — казва той.

— Хенри.

— Време е… — започва Хенри и млъква.

— Какво?

— Ами… Аз…

— Господи. — Сядам на дивана с лице към него. — Но… недей. Просто… остани.

Стискам силно ръцете му.

— Вече се е случило. Нека поседя до теб.

Той се прехвърля от инвалидната количка на дивана. Лягаме на студената тапицерия. Аз треперя в тънката рокля. Хората в къщата се смеят и танцуват. Хенри ме прегръща, стопля ме.

— Защо не ми каза? Защо ме остави да поканя всички тези хора? Не искам да съм сърдита, но съм.

— Не исках да си сама… след това. И исках да се сбогувам с всички. Беше хубаво. Беше хубаво последно ура…

Известно време лежим, без да говорим. Снегът се сипе тихо.

— Колко е часът?

Аз си гледам часовника.

— Малко след единайсет.

О, господи. Хенри грабва одеялото от съседния стол и ние се завиваме. Не мога да повярвам. Знаех, че ще стане скоро, че рано или късно ще стане, а ето че то наближава, а ние просто лежим и чакаме…

— Не можем ли да направим нещо? — шепна аз във врата на Хенри.

— Клер…

Той ме притиска до себе си. Аз затварям очи.

— Спри го. Не допускай да се случи. Промени го.

— О, Клер.

Гласът на Хенри е тих и аз го поглеждам — в светлината, отразена от снега, очите му блестят от сълзите. Притискам буза до рамото му. Той ме гали по косата. Стоим така дълго. Хенри е плувнал в пот. Аз долепвам длан до лицето му, то е пламнало от температурата.