Вещицата [bg]

След вечеря телефонът започна да звъни. Калил и Аднан на свой ред позвъниха на други хора. Всички искаха да намерят утеха едни в други. Красивата, весела, темпераментна Амина беше мъртва.

Аднан отново избърса сълзите си.

— Можем ли да посетим Карим? Може би Бил ще може пак да ни закара.

Калил проследи празния поглед на Аднан надолу към лекьосания мокет. Допря палец до няколко от петната. Изглеждаха стари и засъхнали. Изглежда, никой не бе слизал тук от много време.

— Не можем да му отидем на свиждане толкова късно — каза той. — Може би утре.

Аднан сключи ръце и въздъхна.

— Значи утре.

— Мислиш ли, че са казали на децата?

Гласът на Калил отекна между студените каменни стени.

— Ще оставят Карим да го направи.

— Ако е в състояние.

Аднан отново разтърка лице.

— Как можа да стане така?

Калил не знаеше дали въпросът е насочен към него, или към Бог.

Швеция. Богата и свободна страна.

— Много хора проявиха добрина — каза той. — Има и такива като Бил. Гун. Също и Ролф. И Стюре. Не трябва да го забравяме.

Не можа да погледне Аднан в очите, докато го казваше. Потри силно едно от петната с крак.

— Толкова ни мразят — каза Аднан. — Не го разбирам. Идват през нощта и искат да ни подпалят, без да сме им направили нищо. Знам какво казват всички. „Те са изплашени.“ Но ако хвърлиш факла в нечия къща и искаш семейството вътре да изгори само защото идва от друга страна, значи не си изплашен. Това е нещо друго…

— Съжаляваш ли? — попита Калил.

Аднан мълча дълго. Калил знаеше, че си мисли за братовчеда, когото бе видял да разстрелват, за чичо си, чийто крак беше откъснат при експлозия. Нощем крещеше имената им.

Отговорът трябваше да е лесен, но вече не беше така. Не и след Амина.

Аднан преглътна.

— Не, не съжалявам. Нямахме избор. Но осъзнах нещо.

— Какво? — попита Калил.

— Че никога повече няма да имам дом.

Двамата седяха в тъмното мазе. Веселата музика, идваща от горния етаж, се засили още малко.