Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Не си правя експерименти, миличка Моли — отвърна умолително господин Уизли, — просто… ние с Пай решихме да опитаме… лошото е, че при точно такъв вид рани те явно не помагат…
— В смисъл?
— Ами… ами… не знам имаш ли представа… какво… какво е това шевове?
— Както ми го описваш, излиза, че си се опитал да си зашиеш кожата — изсумтя безрадостно госпожа Уизли, — но дори ти, Артър, не можеш да си чак толкова глупав…
— И на мен ми се допи чай — оповести Хари и скочи на крака.
Хърмаяни, Рон и Джини почти изтичаха заедно с него до вратата. Докато я затваряха бързо след себе си, чуха как госпожа Уизли пищи:
— В КАКЪВ СМИСЪЛ ЦЕЛИТЕ ТОЧНО ТОВА?
— Съвсем в стила на татко — поклати глава Джини и всички тръгнаха по коридора. — Шевове… представяте ли си…
— Да ти кажа, наистина помагат при немагически рани — не премълча Хърмаяни. — Сигурно нещо в змийската отрова ги разтваря, не знам. Къде ли е кафенето?
— На петия етаж — рече Хари, спомнил си табелата при гишето на милосърдната магьосница.
В дъното на коридора минаха през двойна врата и излязоха пред паянтово стълбище, покрай което също бяха накачени портрети на зловещи на вид лечители. Докато се качваха, ту един, ту друг им подвикваше, поставяше диагнози на някакви странни заболявания и им предписваше ужасни лекове. Рон се обиди не на шега, когато един средновековен магьосник му съобщи, че със сигурност страда от тежка форма на шаренопръска.
— Това пък какво е? — попита той ядно, а лечителят се втурна подире му през още шест портрета, като изтика обитателите им.
— Изключително тежко кожно заболяване, млади момко, от което ще си останете сипаничав, още по-голяма грозотия и от сега…
— Я виж, кой ме нарича грозотия! — отвърна Рон и ушите му пламнаха.
— Единственият лек е да вземете дроб на крастава жаба, да си го вържете здраво на врата и по пълнолуние да застанете гол в бъчва с очи на змиорка…
— Нямам никаква шаренопръска!
— А тези уродливи петна по лика ви, млади момко…
— Това са лунички — разяри се Рон. — А сега се връщай в картината и ме остави на мира!
Обърна се към другите, които решително удържаха сериозните си физиономии.
— Това кой етаж е?
— Според мен петият — отговори Хърмаяни.
— Не, четвъртият — възрази Хари, — още един…
Но тъкмо излезе на площадката, когато спря като закован и се втренчи в прозорчето върху двойната врата, откъдето започваше коридорът с табела «Увреждания от магии». Оттам ги гледаше мъж, долепил нос до стъклото. Беше с вълниста руса коса, небесносини очи и широка налудничава усмивка, изпод която се показваха ослепително белите му зъби.
— Лелеее! — възкликна Рон и също зяпна мъжа.
— Не може да бъде! — ахна позадъхана и Хърмаяни. — Професор Локхарт!
Бившият им учител по защита срещу Черните изкуства бутна вратата и тръгна към тях, облечен в дълъг лилав халат.
— О, здравейте! — рече той на всички. — Сигурно искате автографи, нали така?
— Не се е променил много, а? — смотолеви Хари на Джини, която се ухили.
— Ъъъ… как сте, господине? — попита някак гузно Рон.
Именно неговата повредена магическа пръчка бе поразила паметта на професор Локхарт дотолкова, че той се беше озовал в «Свети Мънго», но понеже преподавателят се бе опитал да заличи трайно спомените на Хари и Рон, състраданието на Хари не беше безгранично.
— Наистина съм много добре, благодаря! — рече въодушевен Локхарт и извади от джоба си проскубано пауново перо. — И така, колко автографа искате? Сега вече мога да пиша на няколко места едновременно!
— Ъъъ… в момента не искаме николко, благодаря — отговори Рон и вдигнал вежди, погледна Хари, който попита:
— Разрешено ли ви е да се разхождате по коридорите, господине? Не трябва ли да си седите в стаята?
Малко по малко усмивката на Локхарт помръкна. За миг той се взря изпитателно в Хари, сетне каза:
— Познаваме ли се?
— Ами… да — потвърди момчето. — Навремето ни преподавахте в «Хогуортс», не помните ли?
— Да съм ви преподавал? — повтори Локхарт леко смутен. — Аз? Нима?
После усмивката се появи отново върху лицето му толкова внезапно, че чак ги стресна.
— Вероятно съм ви научил на всичко, което знаете, нали? Е, какво ще кажете за автографите? Да ги закръглим на десет, за да има за всичките ви приятелчета и никой да не бъде ощетен!
Точно тогава обаче от вратата в края на коридора се показа глава и един глас се провикна:
— Гилдрой, ах, ти, немирник такъв, защо си отишъл чак там?