Еретиците на Дюна [Heretics of Dune - bg]

Дънкан следваше водача си в светлината на сипващата се зора въпреки изтощителната бързина на движение. Мъжът изглеждаше на възраст, но беше гъвкав като газела и сякаш не се уморяваше.

Само преди минути бяха свалили очилата за нощно виждане. Бе доволен, че се отърва от тях. Всичко извън обсега им беше черно в бледата светлина от звездите, която се процеждаше през гъстия клонак. Сякаш светът бе изчезнал! Гледката от двете страни подскачаше и преливаше като буен поток — ту група жълти храсти, ту дървета със сребриста кора, после каменна стена с порта от металопласт, пазена от потрепващ син защитен пояс: против прогаряне. Ето и дъгата на мост от самородна скала в зелено и черно, последвана от свода на вход от полиран бял камък. Всичко съградено изглеждаше много старо и ценно и явно бе поддържано със скъпо струваща ръчна работа.

Нямаше никаква представа къде се намира. Нищо в местната обстановка не съвпадаше със спомените му от отдавна изчезналите дни на Гайъди Прайм.

Зората им разкри, че следват пътека на животни, изкачваща се под покрив от дървета по някакъв хълм. Скатът стана стръмен. Отворените тук-там пролуки между дърветата вляво откриваха гледка към долина. Но провисналата отгоре мъгла скриваше небето и скъсяваше разстоянията в малкото пространство, в което те продължаваха да се катерят.

По време на едно кратко спиране, но не за почивка, а за вслушване в заобикалящата ги гора, Дънкан огледа околната обстановка, все още закачулена от мъглата. Имаше усещането, че е преместен от друг свят с небе и открит релеф, свързващ го с останалите планети.

Маскировката му бе проста — тлейлаксиански дрехи за студено време и подплънки за бузите, които окръгляха лицето му. Къдравата черна коса сега бе изправена след обработка с някакъв химикал и избелена до пясъчнорус цвят, а и скрита под тъмна шапка. Космите около половия му орган бяха обръснати. Едва се позна, когато задържаха за малко огледалото пред него.