Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Той се сепна и отстъпи крачка назад, изненадан от тази неочаквана фраза, изпълнила главата му. После пак изгледа Боби и попита дрезгаво:
— А какво ще стане със стареца?
— Не е… — Боби се закашля и изплю кръв. От ноздрите й също излизаха алени мехурчета. Кайл и Нют пристъпиха към нея, но тя ги отпъди. — Не е твоя работа. Двамата с тебе ще седнем на предната седалка в джипа. Ще шофираш ти. А отзад ще има трима души с пушки, така че гледай да не вършиш глупости.
— Първо искам да знам какво ще стане със стареца — повтори Буч.
Боби с усилие повдигна пушката с лявата ръка и отметна потен кичур коса от очите си. Дясната й ръка висеше безжизнено. С това тя сякаш искаше да накара Дуган да я огледа внимателно, да я прецени. Той видя студения блясък на погледа й и я разбра.
— Не желая да те убивам — тихо промълви Боби. — И ти го знаеш. Но ако кажеш още една дума, ще накарам тези мъже да те ликвидират още тук, на място. Ще те погребем до Бийч и с това цялата работа ще приключи.
Ев Хилман се мъчеше да стане на крака. Изглеждаше като пиян и май още не съзнаваше къде се намира, ако се съди по жеста, с който забърса кръвта от челото си, все едно беше пот.
През тялото на Буч премина втора вълна слабост, но в главата му изведнъж се появи утешителната мисъл: „Това е сън. Най-обикновен сън“.
— Мисли си каквото щеш — мрачно се усмихна Боби. — Само се качвай в джипа по-бързо.
Буч се вмъкна в кабината и седна зад волана. Боби тръгна към другата врата, но пак се закашля с кървави пръски и краката й се подкосиха. Наложи се да й помогнат.
„Няма значение какво ми говори. Знам я, че ще умре“.
Боби извърна очи към него и погледите им се срещнаха. Същият чужд глас
„(мисли си каквото щеш)“
отново прозвуча съвсем ясно в главата на Буч.
На задната седалка в джипа седнаха Арчинбърг, Съмърфийлд и Маккийн.
— Карай — прошепна Боби. — Бавно.
Буч даде заден ход. Видя Еверет Хилман още веднъж, но по-късно нямаше да го помни, защото мозъкът му щеше да е изтрит като тебешир от черната дъска. Охраняван от няколко здравеняка, старецът стоеше под яркото слънце, а зад него се подаваше онова чудовищно нещо с форма на сателитна чиния. На метър от левия му крак върху земята се виждаше нещо като обгорял дънер.
„Добре се справи, старче. Навремето сигурно си бил голяма работа… И признавам, че не си луд… Никак…“
Хилман вдигна поглед и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Е, поне опитахме, майка му стара“.
Замайването се усили. Образите пред Буч започнаха да се мержелеят.
— Не съм сигурен дали ще мога да шофирам — рече той и гласът му гръмна в ушите като през фуния. — Онова нещо… Зле ми е от него…
— Останал ли е кислород в оная бутилка, Адли? — едва чуто прошепна Боби. Лицето й бе придобило цвят на пепел, от което кръвта по устните й аленееше още по-ярко.
— Май има малко.
— Сложи му я.
Секунди след като маската бе твърдо притисната към ноздрите му, Буч започна да се оправя.
— Радвай й се докато можеш — тихо промълви Боби и припадна.
20
— Всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта. Затова предаваме тялото на многообичаната Рут Маккосланд на земята, а душата й нека застане пред Бога.
Опечалените вече се намираха в красивото малко гробище на хълма западно от градчето и стояха наобиколили прясно изкопан гроб. Ковчегът на Рут стоеше готов за спускане. Правеше впечатление, че присъстващите бяха много по-малко, отколкото в църквата; мнозина от външните гости се възползваха от паузата между двете части на траурната церемония и побързаха да се измъкнат, било поради главоболие и гадене, или измъчвани от трескавостта на внезапно обзелите ги грандиозни идеи.
Цветята, отрупали ковчега, леко помръдваха от повеите на свежия летен ветрец. Преподобният Гурингър вдигна глава от Библията и видя как една яркожълта роза отлита надолу по хълма. А още по-нататък, отвъд занемарената бяла ограда на гробището, се виждаше и часовниковата кула на кметството. Тя леко трептеше във въздуха, все едно имаше мараня. Въпреки това обаче, рече си Гурингър, илюзията си я биваше. Външните натрапници без да знаят виждаха най-добрия магически фенер в историята на света.
Погледът му срещна за миг очите на Франк Спрус. В тях съвсем ясно се четеше облекчение, че всичко е минало добре — точно каквото Гурингър предполагаше, че Франк Спрус открива и в неговите. Без съмнение проклетите досадници щяха да се върнат откъдето идваха и да разкажат на всички, че смъртта на Рут е потресла до дъно жителите на родното й градче — хората просто не били на себе си от мъка. Само дето не знаеха, мислеше си Гурингър, че всъщност цялото му паство следеше със затаен дъх не друго, а събитията до кораба. Известно време нещата там се развиваха много зле. В момента ситуацията вече бе напълно овладяна, но Боби Андерсън можеше да умре, ако не успееха да я върнат до бараката навреме, а това нямаше да е никак хубаво.