Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
— Да вървим — каза Боби. — И помнете: искам ченгето.
Всички тръгнаха заедно.
18
Ев и Буч стояха недалеч от ръба на нещо като неравен изкоп, с дължина около триста метра и ширина не повече от двайсет. Наблизо се виждаше старата полуизпотрошена камионетка на Боби Андерсън заедно с гигантското си приспособление за товарене на пръстта. В един навес от дървени трупи се търкаляха и други инструменти. Ев забеляза дърворезачка и бензинов трион, затънал в мръсни трици. Освен това в навеса имаше туби с бензин и голям варел, на който пишеше „НАФТА“. Отначало, когато Ев за първи път чу грохота на машините откъм гората, той си бе рекъл, че явно става дума за дърводобив, но сега разбра, че тук разкопаваха нещо.
Приличаше на някаква чудовищна сателитна антена, блеснала на слънцето.
Човек просто не можеше да си откъсне очите от нея. Гардънър и Боби бяха разчистили една част от терена и от земята се подаваха поне двайсетина метра от сребристия метален корпус. А ако бяха погледнали надолу в изкопа, Ев и Дуган щяха да видят още десетина метра лъскав метал.
Но и двамата не отидоха до самия ръб.
— Господи! — дрезгаво въздъхна Дуган. Той отново си беше поставил маската, а над ръба й сините му очи без малко щяха да изскочат. — Та това е космически кораб! Как мислиш, наш ли е или руски? Майка му стара, по-голям е и от „Куин Мери“… Не, не е на руснаците, не е…
Дуган млъкна. Въпреки кислорода главоболието му пак се връщаше.
Ев вдигна фотоапарата и направи седем снимки със скоростта, с която показалецът му можеше да натиска бутона. После отстъпи десетина крачки вляво и щракна още пет пъти, застанал до бензиновия трион.
— Мръдни малко вдясно — нареди той на Дуган.
— А?
— Иди надясно! Искам да те хвана в последните три кадъра, за перспектива.
— Не ща! — Дори и приглушаван от кислородната маска, в гласа му въпреки това се долавяха нотки на истерия.
— Само четири крачки, а?
Дуган неохотно направи четири съвсем малки крачки вдясно. Ев насочи фотоапарата — подарък от Брайънт и Мари по случай Деня на бащата — и изщрака последните три кадъра. Дуган беше много едър човек, но този кораб в земята го правеше да изглежда като пигмей.
— Готово — каза Ев и Дуган бързо се върна на предишното си място. Пристъпваше предпазливо и не откъсваше поглед от металния гигант.
А Ев се чудеше дали от снимките ще излезе нещо, защото през цялото време ръцете му силно трепереха. Пък и корабът — защото това положително беше космически кораб — вероятно излъчваше някаква радиация, която би могла да повреди филма.
„Но дори и снимките да са наред, нима някой ще им повярва? Та нали всяка събота децата ходят на кино и гледат какви ли не дивотии от типа на «Звездни войни».“
— Да се махаме — рече Дуган.
Ев изгледа още веднъж кораба, като се питаше да не би Дейвид да е някъде вътре, затворен и лутащ се изнемощял от глад по безкрайните му коридори или опитващ се да се промъкне през люкове, несъобразени с човешкия ръст. „Не… ако е там, той сигурно отдавна ще е умрял от глад и жажда…“
После напъха фотоапарата в джоба на панталона, върна се при Дуган и взе ракетния пистолет.
— Добре. Тъкмо мисля да…
Гласът му внезапно секна и Ев вдигна очи към джипа. Под дърветата стояха група мъже и една жена, част от тях въоръжени. Той ги познаваше всичките… или поне така си мислеше.
19
Боби тръгна надолу по склона към тях. Останалите я последваха.
— Здравей, Ев — рече Боби любезно.
Дуган вдигна пистолета, като отчаяно се питаше защо не си е взел собствения служебен колт.
— Стой — изкомандва той. Кислородната маска му изкривяваше гласа и го лишаваше от необходимия авторитет, затова я смъкна. — Хвърлете пушките. Всички сте арестувани.
— Не се занасяй, Буч — меко каза Нют Берингър.
— Гледай го ти! — изръмжа Бийч, а Дик Алисън го изгледа свирепо.
— Я по-добре си сложи маската, Буч — подкани го Адли Маккийн с ленива присмехулна усмивка. — Че току-виж си я загубил.
Дуган наистина бе почнал да се чувства замаян, още щом я махна. Положението му се влошаваше и от това, че чуваше шепота на мислите им. Той нахлузи отново маската. Чудеше се дали изобщо в бутилката има още кислород.
— Остави оръжието — нареди Боби. — И ти, Ев. Хвърли ракетния пистолет. Никой няма да ви стори нищо лошо.
— Къде е Дейвид? — пресипнало попита Ев. — Къде е Дейвид, кучко?
— Той е на Алтаир-4 заедно с Роби Робота и доктор Мобиус — изкиска се Кайл Арчинбърг. — Там е на пикник в информационното хранилище „Крел“.