Принц на драконите

Не че бе склонен да й се довери, размишляваше Беляев, докато се опитваше да язди изправен назад, за да облекчи малко болката в гърба си. Преди да го съборят от седлото, господарят Фарид бе успял да му нанесе страхотен ритник, и миг по-късно Беляев го бе пронизал с огромно удоволствие. Меридецът бе получил и други рани и от ездата далеч не му стаяваше по-добре. До Феруче оставаха още трийсет мери — едва тогава щеше да се повери на грижите на слугините, а Роан щеше да бъде предаден лично на принцесата. Беляев изобщо не й вярваше, но за момента не би спечелил нищо, ако навреди на плановете й. През ума му преминаха множество варианти за осуетяване на намеренията й спрямо Роан, но в крайна сметка бе принуден да ги отхвърли с леко повдигане на рамене. Меридецът не се интересуваше дали тя ще задържи княза като кутре до себе си, или щеше да го хвърли от скалите в пропастта.

Той се протегна сковано. Не можеше да си разтрие гърба, тъй като ръцете му бяха заети с юздите на двата коня, и се замисли как най-бързо да извести събратята си на север, че се налага да ускорят приготовленията за бъдеща война. Според замисъла трябваше да нападнат внезапно Тиглат и с един бърз и смъртоносен удар да решат изхода на войната, но сега се налагаше да ускорят развоя на събитията. Ианте и Рьолстра го предупреждаваха да не избързва, но едва ли друг момент би се оказал по-подходящ за удар над Цитаделата. Върховният княз бе сключил тайно споразумение с младия княз Ястри от Сир и двамата смятаха да проведат съвместни военни действия покрай река Фаолаин, но на сирска територия. Планът на Рьолстра предвиждаше светкавичен удар, който да съкруши веднъж завинаги цялата жива сила на Пустинята, която можеше да бъде събрана за толкова кратко време. Затова и беше заповядал на меридците да не избързват с нападението си срещу Тиглат, тъй като това би принудило господаря Чейнал да раздели войските си на две и да заеме позиции едновременно на север и на юг. Но моментът за нападението над Тиглат беше назрял, страната само чакаше да бъде превзета. Е, Върховният княз страшно се заблуждава, ако смята, че меридците ще пропуснат такава възможност. Толкова по-зле за Рьолстра, ако войските на онзи конекрадец от Радзин се разцепеха на две и поемеха защитата не само на Тиглан, но и на границата покрай Фаолаин. Всъщност, мислеше си Беляев, Мерида правеше истинска услуга на Върховния княз, като поемаше под свое управление половината земи на Пустинята. А след като и Тиглат паднеше в техни ръце, Рьолстра щеше да бъде лишен от изкушението да се отметне от обещанието си, според което трябваше да върне северните провинции на Пустинята на законните им притежатели. Беляев изобщо не вярваше на Върховния княз.