Талтош [calibre 1.6.0]

- Емалет!

Лопатата е под дървото. Кой би си направил труда да я премести?

Разкопава, разкопава и ето го нейното момиче - с дълга гладка коса и големи сини очи.

- Майко!

- Хайде, скъпа.

Бяха заедно в дупката. Роуан я прегърна, залюля я.

- О, толкова съжалявам, че те убих.

- Всичко е наред, мила мамо - каза тя.

- Това е война - каза Майкъл. - А на война умират хора, а после…

Тя се събуди със стон.

В стаята беше съвсем тихо, чуваше се само жуженето на топлия въздух, който струеше от отворите над пода. Майкъл спеше до нея, кокалчетата на пръстите му се опираха в бедрото и?. Тя бе седнала в леглото, притиснала уста с ръце и вгледана надолу.

Не, не го буди. Не му причинявай тази мъка отново. Но тя вече знаеше.

Когато разговорът свърши и те вечеряха, а после се разходиха по заснежените улици; когато разговаряха до зори и закусиха и пак говориха, и се кълняха във вечно приятелство, тя вече знаеше. Знаеше, че не е трябвало да убива своето момиче. Не бе имала причина да го прави.

Та как това създание с очи на кошута, което се бе погрижило за нея, детето с нежния глас и гърди, пълни с мляко. О, какъв вкус имаше това мляко… Как бе възможно това треперещо създание да нарани някого?

Защо бе дръпнала спусъка, каква сила я накара да го направи? Дете, плод на изнасилване, дете, рожба на инцест, дете на кошмар. Но все пак дете…

Тя стана от леглото, намери чехлите си в тъмното и посегна за дългата бяла роба на стола. Още една от странните дрехи, с които бе пълен куфарът и? и която излъчваше парфюма на друга жена.

Уби я, уби я, уби я, това крехко, доверчиво същество, носещо знание за древни земи, за долини и равнини и кой знае още какви тайни. То я успокояваше в мрака, когато бе вързана за леглото. Моя мила Емалет.

Бледият прозорец висеше в тъмното в другия край на коридора - огромен правоъгълник сияещо нощно небе, от който по оцветения мрамор струеше светлина.

Тя тръгна към тази светлина, робата и? се развяваше около нея, краката и? шляпаха тихо по пода. Натисна бутона на асансьора.

Отведи ме долу, долу, долу при куклите. Отведи ме там. Ако погледна през този прозорец, просто ще скоча. Ще го отворя, ще погледна безкрайните светлини на най-големия град на света и ще скоча с разперени ръце, ще полетя в леденостудения мрак.

Надолу, надолу с теб, дъще моя.

Образите от неговия разказ препускаха в ума и?, носовият тембър на гласа му, нежните му очи. А тя сега е просто пръст под корените на дъба, заличена от света, без да остане и дума за нея върху къс хартия, без да бъде изпят и един химн.

Вратите се затвориха. Вятърът виеше в шахтата, също като вятъра в планините вероятно. Воят звучеше като в гигантски комин, докато кабината се носеше надолу. Тя искаше да се свие и да се свлече на пода, да остане безчувствена, да забрави за всичко, да се откаже от борбата, просто да потъне в мрака.