Червения рицар

Торн седеше под една акация със скръстени крака и наблюдаваше света.

Не можеше да се престори, че видяното му харесва. Предния ден понесе смазващо поражение — малката армия, наета от сестрите и водена от тъмното слънце, което умееше да гаси собствената си светлина, се беше обединила с последния керван, пътуващ нагоре по реката, за да унищожи най-маневрената му войска.

Дори сега не можеше да се свърже с вождовете на ърките, които му бяха верни. Блатниците се връщаха през реката, но загубите му бяха потресаващи. Освен това все още усещаше вълните от сила, които продължаваха да прииждат от мястото на сражението. Някой, чиято мощ беше почти съизмерима с неговата собствена, бе използвал умения, които не биваше да се използват. Силата му ехтеше из Дивото като зова на рог, а Торн познаваше вкуса ѝ.

„Трябваше и аз да съм там — помисли си той и каменната му уста почти се усмихна. — Моят ученик най-сетне се е освободил от кулата си и вилнее из широкия свят.“ Той подръпна юздите на удържащото заклинание, но те висяха, прекъснати някъде много далеч, така че Торн ги прибра обратно при себе си. „Чудя се как се е усетило момчето“ — каза си той, но не му мисли много. Ученикът му бе успял да го надхитри веднъж, но това никога нямаше да се повтори.

Разбунтувалият се чирак обаче не беше единственият му проблем. Някой бе убил трима от дагите му — огромните пещерни гиганти, покрити с каменна броня, които хората наричаха „тролове“. Торн пороби само дузина, за да му служат, а сега трима от тях бяха мъртви.

Може би най-тежкият удар, който претърпя, беше дезертирането на сосагите. Вождовете им го бяха изоставили, заминавайки на изток, за да водят собствените си битки. Ако не се бяха отделили от армията му, това нямаше да се случи.

Торн насочи скорците и гълъбите си, погледна надолу през техните очи и осъзна, че някой в старата крепост го е подвел. Нападението на хищните птици бе прогонило малките му помощници и това го беше ослепило… за един-единствен час. Въпреки това в ръцете си държеше нещо безценно — неговият приятел най-после му беше изпратил съобщение. Подробно съобщение.

Въпреки поражението си Торн вече знаеше точния брой на вражеската армия, а тя се оказа по-малка, отколкото се опасяваше. Силата ѝ го беше опарила и това не му хареса, но от войниците не биваше да се бои — бяха твърде малко.

Не беше постигнал сегашната си сила, пренебрегвайки причините за предишните си поражения и презираше фалшивата гордост. Призна, че е бил надхитрен и победен и веднага промени плановете си.

Първо, сосагите бяха удържали победа, която можеше да му послужи. Жертвите им бяха многобройни, а вождовете им изглеждаха като глупаци. Сега беше моментът да ги принуди да се върнат при него. Нуждаеше се и от тях, и от безскрупулния им човешки интелект, тъй различен и толкова по-коварен от този на ърките и блатниците.