Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
Тримата писатели се ръкуваха в средата на кръга от светлина, преди да потънат в тягостно и смущаващо мълчание. Джеймс отново бе потърсил убежище в изкуствената си надменност, а Стокър шаваше неспокойно до него. Уелс се забавляваше от тази притеснителна среща между хора, които явно почти нямаха какво да си кажат, въпреки че и тримата — всеки посвоему — правеха едно и също: градяха живота си върху хартия.
— Радвам се да видя, че всички сте тук, господа.
Гласът прозвуча отвисоко и тримата писатели незабавно вдигнаха глави към стълбата, по която в този миг слизаше, без да бърза, сякаш се наслаждаваше на гъвкавата си походка, предполагаемият пътник във времето.
Уелс го наблюдаваше с интерес. Това бе мъж на около четирийсет години, среден на ръст и с атлетично телосложение, който ги приветстваше с бодро изражение. Лицето с високи скули и решителна брадичка бе украсено с добре подрязана брада, чието предназначение явно бе да смекчи, доколкото бе възможно, грубите му черти. Придружаваха го двама души, малко по-млади от него, преметнали странни пушки на ремък през рамо. Те приличаха на жилави тояги, направени от някакъв особен сребрист материал, и писателите ги взеха за пушки не толкова заради вида им, колкото заради начина, по който онези субекти ги носеха. Не се изискваше много ум, за да разбере човек, че именно това бяха оръжията, изпускащи топлинния лъч, отнел живота на тримата убити.
Все пак Уелс остана разочарован от обикновената външност на пътника, сякаш поради самия факт, че идваше от бъдещето, видът му непременно трябваше да е чудовищен или поне обезпокоителен. Нима хората от бъдещето не бяха еволюирали физически, както предсказваше Дарвин? Преди няколко години самият Уелс бе писал в „Пел Мел Баджет“ статия, в която предвиждаше каква външност щеше да добие човекът с течение на вековете: механичните устройства щяха в крайна сметка да елиминират нуждата от крайници, напредъкът на химията щеше да извади от употреба станалия безполезен храносмилателен апарат, а същата съдба щеше да сполети ушите, косата, зъбите и другите ненужни украшения. Този извънредно бавен процес на окастряне щеше да пощади само двата действително важни човешки органа, мозъка и ръцете, които, естествено, щяха да увеличат значително размерите си. Резултатът от тези предположения трябваше по необходимост да е плашещ, затова не е чудно, че Уелс се почувства излъган от прозаичната външност на индивида от бъдещето, когото виждаше пред себе си. И сякаш за да засили още повече разочарованието му, пътникът — както впрочем и неговите копои — бе облечен с елегантен кафяв костюм по модата на епохата. Той спря пред тримата писатели и ги загледа в доволно мълчание, а по устните му играеше лека усмивка. Може би единственото, което го спасяваше да не изглежда съвсем обикновен, бе донякъде животинският поглед на живите му черни очи и увереността, която прозираше във всяко негово движение. Но и тези характеристики, каза си Уелс, не бяха отличителни за бъдещето, защото можеха да се открият и в определени хора от неговия свят, който за щастие бе населен с по-смели и обаятелни личности от малката група, представена там.
— Предполагам, че мястото е изцяло по ваш вкус, господин Джеймс — отбеляза пътникът, като се усмихваше лукаво на американеца.
Джеймс, заклет привърженик на недомлъвките, му отвърна с една вежлива, но хладна усмивка.
— Не ще отрека, че имате право, макар че, с ваше позволение, засега ще се въздържа да се съглася с вас, защото бих могъл да го сторя, без да изпадна в лицемерие, само ако в края на срещата преценя, че резултатът е достатъчно обезщетение за опустошителните последици, които оказа върху гърба ми пътуването от Рай38 — отвърна той.
Пътникът сви устни за миг, сякаш не бе напълно сигурен, че е разбрал заплетения отговор на Джеймс. Уелс тръсна глава.
— Кой сте вие и какво искате от нас? — боязливо попита Стокър, без да откъсва поглед от наемниците, които стояха като две загадъчни сенки на границата на кръга от светлина.
Развеселен, пътникът загледа обичливо ирландеца.
— Не е нужно да се обръщате към мен с такъв изплашен тон, господин Стокър. Уверявам ви, че съм ви събрал тук с едничката цел да ви спася живота.
— Простете тогава уклончивото ни държане, но навярно разбирате, че самият факт, че сте убили хладнокръвно трима души с единствената цел да привлечете нашето внимание, ни кара да се съмняваме в човеколюбивите ви намерения — намеси се Уелс. Когато пожелаеше, и той умееше да реди витиевати фрази като тези на Джеймс.
38
Град в Източен Съсекс, Англия.