Картата на времето

XXXVIII

Площад Бъркли беше мъничък и извънредно меланхоличен за размерите си, но имаше най-старите дървета в центъра на Лондон. Уелс го прекоси с почти тържествена стъпка, поздравявайки с бегъл поклон апатичната нимфа, която скулпторът Александър Мънро бе прибавил към суровата печал на пейзажа, и спря пред сградата с номер петдесет — скромна постройка, която не съответстваше на останалите сгради около площада, създадени от прочути архитекти на епохата. Съдейки по вида ѝ, беше изоставена от няколко десетилетия и въпреки че фасадата не изглеждаше твърде повредена, прозорците на горните етажи и на сутерена бяха заковани с прогнили дъски, предназначени да крият от любопитни погледи мрачните тайни, които навярно се тулеха вътре. Уелс с неволно потръпване се запита дали бе постъпил разумно, пристигайки сам. Може би трябваше да уведоми инспектор Гарет — не само защото тук щеше да се срещне с някого, който явно не се колебаеше да убива обикновени граждани, но и защото бе дошъл на срещата с наивното намерение да го залови и да го поднесе на тепсия на инспектора, тъй че последният да си избие от главата идеята да пътува до 2000 г.

Уелс внимателно разгледа неприветливата фасада на най-омагьосаната — според мълвата, — сграда в Лондон, като си мислеше, че славата ѝ е преувеличена. Списание „Мейфеър“ бе събрало с голяма доза сензационност странните произшествия, които от началото на века се бяха случили на това място; явно всеки, дръзнал да стъпи тук, в крайна сметка умираше или изгубваше разсъдъка си. За Уелс, който бе лишен от неземна чувствителност, това бе просто дълъг списък от кръвожадни дивотии, от слухове, на които дори печатното слово не успяваше да придаде правдоподобност. Сред тях не липсваха историите на слугини, които след полудяването си не можели да обяснят какво са видели, или пък на моряци, хвърлили се от прозорците, за да избягат, и останали набучени на острите върхове на решетестата ограда. Имаше, естествено, и сведения от будуващи съседи, които твърдяха, че през периодите, когато къщата бе оставала необитаема, са чували неспирен шум от тътрене на мебели зад стените и са зървали странни сенки през прозорците ѝ. Заради този баласт от страшни случки сградата се славеше като прокълнато място и обиталище на безмилостен призрак — извънредно подходящ кът, в който джентълмените на кралството можеха да докажат мъжеството си, дръзвайки да прекарат една нощ там. През 1840 г. един авантюрист на име сър Робърт Уорбойс, който бил издигнал скептицизма си до ранга на добродетел, приел предизвикателството на приятелите си да преспи в сградата срещу сто гвинеи. Уорбойс се затворил там, въоръжен с пистолет и с въже, завързано за камбанка, която висяла на долния етаж при входа; с шеговита усмивка обещал да позвъни, ако изпадне в беда. Камбанният звън проехтял само петнайсет минути по-късно, последван от изстрел, който нарушил покоя на нощта. Когато приятелите му се притекли на помощ, заварили аристократа мъртъв, скован върху леглото и с изкривено от ужас лице. Куршумът се бил врязал в таблата на леглото, след като — кой знае? — може би пронизал безплътното тяло на призрака. Трийсет години по-късно, когато сградата вече се ползвала със значителен престиж в списъка на омагьосаните къщи в Англия, друг смел младеж, някой си лорд Литълтън, дръзнал да пренощува там. Той обаче извадил по-голям късмет, защото оцелял след атаката на привидението, по което успял да стреля със заредения със сребърни монети пистолет, с който имал благоразумието да си легне. Лорд Литълтън дори видял как зловредното създание паднало на земята, въпреки че при последвалото разследване в стаята не намерили никакъв труп, както самият стрелец разказал с явно объркване в прочутото списание „Бележки и въпроси“ — Уелс веднъж го бе разлистил развеселен, попадайки на него в една книжарница. В слуховете и легендите имаше разминавания и относно събитието, което бе породило въпросния призрак. Според някои мястото бе прокълнато, защото тук били измъчвани най-безжалостно стотици деца. Други пък смятаха привидението за измислица на съседите, породена от страховитите крясъци на умопобъркания брат, който един някогашен наемател държал под ключ в една от стаите, като му подавал храна през малка вратичка заради агресивността му. Трети пък твърдяха — и това бе любимата хипотеза на Уелс, — че произходът на призрака се криел в натрапчивия навик на някой си Майърс да се разхожда в нощния мрак със свещ в ръка, понеже не го ловял сън, след като годеницата му го напуснала дни преди сватбата. Накратко, от няколко петилетки в къщата не бе имало друго произшествие, поради което не бе неразумно да се заключи, че привидението се бе завърнало в пъкъла, може би отегчено от толкова младоци, горящи от желание да докажат храбростта си. Но призракът бе последното, което тревожеше Уелс. Имаше си достатъчно земни проблеми, за да се вълнува и от фауната на отвъдния свят.