По залез

– Мамо! Мамо!

Тъмните ù къдрици залепваха за мокрите ù бузи.

Войникът поклати глава. Толкова бавно и просто движение. Той поклати глава и пусна щита да падне напред в калта. Звукът някак успя да пререже цялата врява наоколо. После остави собствената си автоматична пушка на земята, изправи се в цял ръст, изпъчи гърди и се изплъзна от ръката на онемелия войник в непосредствена близост до него, който с половин уста се опитваше да го спре.

Той прекрачи собствения си щит, разкопча закопчалките на жилетката си и я свали. Прожекторът на хеликоптера намери пътя му и го проследи, докато той се приближаваше бавно към нас, показвайки ни, че не е въоръжен. Сетне протегна ръка към нея и след миг колебание тя я пое и му позволи да я издърпа напред, за да ù нахлузи жилетката. После свали каската си и макар да бе прекалено голяма за нея, той все пак ù я закрепи на главата и затегна каишката под брадичката ù.

Войникът вдигна момичето и тя обви ръце около врата му с пълно доверие. Докато той я носеше обратно към редицата с войници, командващият офицер най-накрая се отърси от вцепенението си достатъчно, че да осъзнае, че се налагаше да раздава заповеди. И той опита. Но никой – нито един от нас – не слушаше. Чувах сърцето в ушите си – все по-силно и по-силно... и затаих дъх.

Протегнал ръка напред, той си проправи път през войниците, които се опитваха да затворят дупката, оставена от него в редицата си, докато накрая няколкото агенти на ФБР, които все още се бореха с жената, я пуснаха. Тя срещна войника на половината път, изтръгна момичето от ръцете му и го грабна в своите. Чак когато Лиъм се протегна и леко ме стисна по ръката, която бях обвила около врата му, осъзнах, че децата около мен се движеха отново. Пукнатината в редицата с войници се разшири, когато през нея преминаха две деца, последвани после от три, четири...

Офицерът крещеше в мегафона, но с изключение на малцина войници останалите пускаха щитовете и излизаха от редицата, след което се обръщаха настрани. Децата прииждаха през тях по същия начин, по който бяха преминали през дърветата – намираха пролуките, събираха цялата си храброст и прекосяваха нататък.

Вида каза нещо, което не можах да чуя. Главата ми вече бе прекалено натежала, за да стои изправена. Те и двамата се спънаха, след като левият ми крак поддаде. Ръцете на Лиъм мигом се озоваха върху лицето ми, принуждавайки ме да отворя очи. Беше толкова студено – как въобще бе възможно да се потя.

Пренесена бях на ръце през блъсканицата от семейства. Повечето от тях се бяха досетили да направят табели с името на детето си, използвайки тези странни, немислими фрази като: добре дошъл у дома и ние те обичаме.

Когато очите ми се отвориха отново, следващото лице, което видях, беше това на Дунди. А думата, която съумях да разчета на устните му, бе шок. И Кейт... Там беше Кейт, бузата ù бе насинена, а в очите ù имаше сълзи. Тя задържа лицето ми между ръцете си и ми говореше, докато ме вдигаха от земята.