Сенките ставаха все по-големи, колкото по-надалеч отивах от центъра на града. Отправих се на запад – към залязващото слънце, което възпламеняваше остатъка от деня. Ето това мразех в зимите – нощта се пресягаше и достигаше все по-рано и по-рано следобеда. Оцветеното в смог небе на Лос Анджелис бе набраздено от тъмни щрихи виолетово и пепеляво.
При нормални обстоятелства щях да съм благодарна за допълнителното прикритие, докато се носех обратно към сегашната ни база по замрялата мрежа от улици. Но вследствие на останалите след нападението разрушения, установяването на военни станции и лагери за задържане, както и на струпването на вече неизползваеми, изоставени коли, изпържени от електромагнитния пулс, лицето на града се бе променило толкова драстично, че дори ходенето на осемстотин метра през тези развалини бе достатъчно, за да се изгубиш напълно. Без градското осветление, което да хвърля обичайното си мъгливо сияние, който и да било от нас, излезеше ли да проучва посред нощ, трябваше да се осланя единствено на далечните светлини на военните конвои.
Стрелнах бърз поглед наоколо, притискайки ръка към джоба на якето си, за да съм сигурна, че фенерчето и пистолетът все още са там. И двата ми бяха подарък от някоя си редник Моралес и щяха да бъдат ползвани само в случай на крайна необходимост. Нямаше да се оставя да ме заловят или да ме зърнат как тичам в тъмнината. Трябваше да се върна в базата.
Преди час редник Моралес бе имала нещастието да пресече пътя ми, докато се прибираше сама от патрулиране по магистралата. Озовала се бях на мястото още преди изгрев слънце, позиционирана зад една обърната кола и наблюдаваща извисяващия се път, който блестеше като електрически поток под постоянния прилив на изкуствена светлина. Всеки час броях малките униформени фигури, придвижващи се в участъка най-близо до мен, лъкатушейки между камионите и високопроходимите джипове, които бяха подредени броня до броня и образуваха по този начин вторична бариера. Мускулите ми се бяха схванали, но се преборих с порива да отида да изчакам някъде другаде.
Определено си бе заслужавало. Един войник беше достатъчен, за да ме снабди не само със средствата, които ми бяха нужни, за да се върна безопасно в базата, но също така и със знанието как бихме могли най-после – най-после – да се разкараме от този скапан град.
Огледах се напред и назад два пъти, преди да се покатеря върху срутената купчина тухли, които някога бяха представлявали фасадната част на банков клон. Изсъсках през зъби от болка, когато ръката ми се одраска отстрани на нещо назъбено. Изритах предмета с раздразнение. Беше метално С, което бе изпаднало от логото. И веднага съжалих за това. Тракащият и стържещ звук отекна в близките сгради и почти заглуши слабите гласове и влачещите се стъпки.
