Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Тургут се наведе, очите му святкаха, а сребристата му грива бясно се тресеше.
— Според моята теория Негово Славно Величество е предчувствал или дори е знаел за опасността, която Влад Дракула може да донесе на империята след своята смърт. — Той причеса косата си назад. — Както виждаме, по същото време султанът е основал и своята сбирка с документи за Ордена на дракона — архивът не е бил таен, но се използва тайно от нашите членове и до ден-днешен. А сега това прекрасно писмо, което Селим ни намери, а и вашата народна песен, мадам — това са нови доказателства, че Негово Славно Величество е имал много основания да се тревожи.
Умът ми преливаше от въпроси.
— Но как ти — и мистър Аксой — как сте станали част от Гвардията?
— Членството се предава от баща на най-големия му син. Всеки син получава — как се казваше? — посвещението си на деветнайсет години. Ако бащата има само недостойни синове или ако изобщо няма синове, тайната трябва да умре с него. — Тургут накрая посегна към забравената си чаша кафе и мисис Бора побърза да му долее. — Гвардията на полумесеца е толкова добре пазена тайна, че дори и останалите еничари нямали представа за това обединение вътре в редиците им. Нашият възлюбен Фатих умрял през 1481 година, но Гвардията му продължила делото си. При по-слабите султани еничарите се сдобивали с огромна власт, но ние винаги сме пазели тайната си. Когато накрая империята изчезна, дори и в Истанбул, никой не узна за нас и ние продължихме делото си. През първата Голяма война уставът ни беше опазен от бащата на Селим Аксой, а през последната война го опази самият Селим. Той го пази и до днес на тайно място съгласно обичая ни. — Тургут пое дъх и с благодарност отпи от кафето си.
— Вие, стори ми се, казахте — вмъкна Хелън леко подозрително, — че баща ви е бил италианец. Как се е оказал член на Гвардията на полумесеца?
— Да, мадам — Тургут кимна над чашката си. — Всъщност дядо ми по майчина линия е бил сред най-дейните членове на Гвардията, но имал само една дъщеря и не могъл да понесе мисълта, че тайната ще умре с него. Разбрал, че съвсем скоро, още докато е жив, ще дойде време, когато империята няма да я има…
— Майка ви! — възкликна Хелън.
— Да, мила — Тургут се усмихна замечтано. — Не сте единствената тук с необикновена майка. Мисля, че ви бях казал, но тя беше една от най-високо образованите жени по онова време в страната ни — всъщност една от малкото отлично образовани жени, — а дядо ми не жалел средства, за да й прехвърли всичките си познания и амбиции и да я подготви за служба в Гвардията. Тя се увлякла по инженерството, когато тук то било съвсем непозната наука и, след като я посветил в Гвардията, дядо ми й разрешил да отиде в Рим да учи — там той имал приятели. Тя с лекота се справяла с висшата математика и научила четири езика, включително гръцки и арабски. — Той каза нещо на турски на жена си и Селим и двамата кимнаха в съгласие. — Можеше да язди не по-зле от който и да е султански конник и — макар че малцина знаеха това — умееше също толкова добре и да стреля. — Той почти смигна на Хелън и аз си спомних малкото й оръжие — къде ли го държеше? — От дядо ми тя беше научила много неща за вампирите и за начините да защитава живите от пъклените им замисли. Ето снимката й, ако искате да я видите.
Той стана, измъкна фотографията от резбованата маса в ъгъла и нежно я положи в ръцете на Хелън. Снимката беше поразителна и се отличаваше с онази прекрасна, изящна яснота на фотографските портрети от началото на века. Дамата, която седеше в истанбулското фотостудио, изчаквайки дългата експозиция на образа си, изглеждаше търпелива и спокойна, но под голямото си черно покривало фотографът беше успял да улови и нещо като развеселено пламъче в очите й. Кожата й, в жълтокафеникавия оттенък на старите фотографии, беше безупречна над черната рокля. Приличаше на Тургут, само че носът и брадичката й бяха фини, а неговите — едри, и нейното лице се разтваряше като свежо цвете на стъбълцето на стройната й шия — истинска османска принцеса. Под пищната шапка с пера косата й беше вдигната в тъмен облак. Очите й ме гледаха с лека насмешка и в този миг съжалих, че ни разделят толкова много години.