Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

Уилям погледна срещу вятъра — в посоката, от която идваше миризмата — и попита:

„Човек?“

Отговорът бе неясен. Някои от конете излъчваха образи на същество, наподобяващо голяма котка.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита го Матюс, застанал до него.

— Не зная — отвърна Уилям шепнешком. — Конете са изплашени.

— Да не би в гората да има глутница?

Уилям не посмя да сподели със сержанта необичайната си способност. Вместо това само кимна.

— Може и да се навърта някое животно и конете да са го усетили…

Още преди да завърши изречението, конете започнаха да цвилят и да се дърпат уплашено.

— Тревога! — извика Матюс. — Всички на оръжие!

Уилям измъкна сабята и в същия миг нещо голямо и черно профуча край него, но едва когато го подмина, носейки се на известно разстояние от земята, той осъзна, че не е птица, а едро четирикрако същество. То прекоси с няколко скока лагера, мярна се за миг край огъня и се изгуби от другата страна.

— Проклет да съм! — викна Матюс. — Това беше черен леопард!

Наскачалите мъже бяха вдигнали оръжията си. Херцогът и синовете му изскочиха от шатрата. Когато Уилям се приближи към тях, вече им бяха докладвали за появата на голямата черна котка.

— Страхотно, а? — посрещна го херцогът с усмивка. — Колко мило от страна на леопарда да ни съобщи по този начин за присъствието си. — Той се огледа и попита: — Колко е часът?

— Остават три часа до изгрев-слънце, ваша светлост — обади се Матюс.

— Добре — кимна херцогът. — Хайде първо да закусим, а после ще тръгнем по дирите на тоя чернокож дявол.

— Както наредите, ваша светлост — рече Уилям.

Херцогът се върна в шатрата, а Уилям нареди да приготвят по-рано закуската. Не се съмняваше, че когато слънцето се покаже над хоризонта, вече ще са далеч навътре в гората.

Скоро започна да се развиделява и той отправи тревожен поглед към близките дървета, скрити от ниска мъгла. Не можеше да се отърве от странното усещане, че леопардът се спотайва там и ги наблюдава.

Херцогът се появи само след няколко минути — потриваше нетърпеливо ръце.

— Лейтенант, да закусим здраво, че ни чака дълъг ден.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна Уилям и с мъка откъсна поглед от гората.

Докато вървяха към шатрата на херцога, благородникът подметна:

— Ама голям късмет извадихме, че чудовището реши да ни се покаже само, а? Човек би си помислил, че направо ни кани да тръгнем подире му.

Уилям не отговори, но мислите му съвпадаха с думите на херцога. Само дето той не смяташе случая за толкова невинен.