Гласът на острието

— … разбира се, градът много се е разраснал от последното ми идване тук. Този квартал, който наричате Три ферми, толкова оживен и пълен с хора днес… помня го от времето, когато беше малко село извън града и се състоеше точно от три ферми! Сериозно! Далеч, далеч извън градските стени!

— Хм… — успя само да вмъкне Лутар.

— Ами седалището на Гилдията на търговците на подправки! За пръв път виждам такава показна разточителност…

Мислите на Глокта препускаха, докато се влачеше зад двамата. Прецеждаше потока от празни приказки, в опит да отсее скрит смисъл, да открие ред в хаоса. Въпросите се трупаха един връз друг в главата му. Защо избра мен за свидетел? Защо не самия архилектор? Смята ли този така наречен Баяз, че може лесно да ме направи на глупак? И защо Лутар? Защото спечели Турнира ли? И как го спечели? Дали и той не е част от измамата? Но ако Лутар бе част от някакъв зловещ план, това по никакъв начин не личеше. Според Глокта държанието му с нищо не показваше, че е нещо повече от самовлюбения глупак, какъвто беше в действителност.

И накрая стигаме до следващата загадка. Глокта хвърли крадешком поглед на едрия северняк. По лицето му не се четяха никакви опасни намерения. Всъщност по това лице не се четеше нищо. Или е много глупав, или е ужасно умен. Дали трябва да се боим от него, или просто да не му обръщаме внимание? Той прислужникът ли е, или господарят? На никой от тези въпроси нямаше отговор. Засега.

— А от това място е останала просто сянка от някогашното му величие — отбеляза Баяз, когато спряха пред вратите на Университета. Погледна критично зацапаните, наклонени статуи на входа и почука енергично на паянтовите, олющени врати. За най-голяма изненада на Глокта, отвориха му почти незабавно.