Стингър

Мендоза почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Не можеше да разбере с какво право Кърт наричаше Коди „моето момче“. Знаеше, че го използва само за чистене на къщата и да му носи пари за цигари и нищо повече. Е, той нямаше да се промени.

— Моля, няма защо — каза Мендоза през зъби и се върна при жена си и чичо си.

Само едно нещо забрави да каже мексиканецът — помисли си Кърт: Коди ще стане по-добър от него, ако все още е жив. Никой не можеше да каже какво е онова, което обикаляше отвън сред прах и дим. Никой не знаеше къде е Коди. Защо това проклето момче бе отишло до Бордъртаун? Никога няма да разбера какво е търсил там — си каза Кърт. Но едно нещо бе сигурно. Че щеше да му скъса задника от бой…

Не, няма да го направиш!

Кърт се наведе. Дългоопашатите проклетници отвън още думкаха по колите с опашките си, сякаш знаеха, че това тормози хората в сградата. Той започна да натиска спусъка, но поразмисли и реши, че трябва да пести куршумите. Чувстваше се странно — главата му беше бистра и с тялото му всичко беше наред. Раните му още кървяха и го боляха много, но той понасяше болката. Не беше уплашен — е, поне не беше вцепенен от страх. Може би защото с него беше Трежър. Ако момчето се появеше… не, когато момчето дойдеше, Кърт щеше да… Не знаеше точно какво щеше да направи, но нямаше да се отнася жестоко с него. Може би щеше да му каже колко хубава беше закачалката за вратовръзки и че се надява да направи и други неща като нея. Щеше да му го каже съвсем сериозно. Даже би могъл да се опита и от пиячката да се откаже. Това щеше да бъде трудна работа, но… имаше още много лоши неща, които стояха между двамата. Трябваше да се чистят едно по едно.

Някой го докосна по рамото и той се извъртя мигновено и опря дулото на пистолета до лицето на един млад мъж.

— Кво правиш бе? Защо, по дяволите, се промъкваш така зад мен?

— Полковник Роудс каза, че всички трябва да се отдръпнат от прозорците — каза Гънистън и отклони пистолета от лицето си.

— Твърде късно. Тук прозорците са потрошени.

— Въпреки това по-добре се отдръпнете и стойте в коридора. — Гънистън започна да пълзи към другата стая.

— Ей, чакай! — Чак сега мозъкът на Кърт щракна и в него влезе името на полковника. — Кой каза? Полковник Роудс ли? — Когато Гънистън кимна, Кърт рече: — Трябва да му предам съобщение. Къде е той?

— През шест врати нагоре по коридора.

Кърт изпълзя навън, мина покрай Фрейзиър, изправи се и закрачи по коридора, без да настъпи нито един от залегналите там седем-осем човека. Преброи пет врати и влезе, без да чука, в шестата, на която беше изписано с червен спрей „Щаб“ и „Почукайте, преди да влезете“. Вътре на пода бяха залегнали две момчета, които Кърт познаваше като приятели на Коди, ветеринарката, съпругът й и малката й дъщеря. До прозореца беше коленичил мъж с къса черна коса. Той имаше пушка, която насочи към Кърт, когато се отвори вратата.