Картата на времето [bg]

XXXVII

На следващата сутрин Уелс отиде при Колин Гарет в кабинета му. Инспекторът му се стори плах и деликатен момък, за който сякаш всичко бе твърде голямо: от солидното бюро, на което в момента закусваше, до землистокафявия му костюм, но най-вече убийствата, грабежите и другите престъпления, плъзнали като противни плевели из целия град. Ако някога бе пожелал да напише детективски роман — като онези, които фабрикуваше неговият колега Дойл например — никога не би описал своя детектив като младежа, който виждаше пред себе си. Болнаво и боязливо създание, замесено от едно тесто, което ужасно лесно се пропиваше от почтителния плам на възхитата, както можа да заключи от ентусиазма, с който се ръкува с него.

Щом седна, Уелс понесе обичайния порой от хвалебствия за „Машината на времето“ с типичното си скромно изражение, макар че трябваше да признае, че младият инспектор увенча похвалното си слово с един несъмнено новаторски завършек.

— Както ви казах, изпитах огромна наслада от вашия роман, господин Уелс — рече той, отмествайки настрани подноса със закуската с известно стеснение, сякаш искаше да скрие следите от лакомията си, — и безкрайно съчувствам на вас и на другите писатели на фантастични романи, задето не можете да продължите с догадките си за бъдещето, след като вече знаем какво е то в действителност. Ако не беше станало така, ако бъдещето продължаваше да е непостижима мистерия, допускам, че този тип романи, основани на предположения относно утрешния ден, щяха в крайна сметка да се превърнат в самостоятелен жанр.

— Сигурно — съгласи се Уелс, изненадан, че младият инспектор е размишлявал над въпрос, който на самия него изобщо не му бе минал през ум.

Може би въпреки всичко бе сгрешил, преценявайки го по незрялата му външност. След кратката размяна на думи през следващите секунди двамата само се гледаха с абсурдна симпатия, докато слънцето, което проникваше през прозореца, ги къпеше в злато. Накрая Уелс, като видя, че инспекторът вече е изчерпал хвалебствията си, реши да пристъпи към въпроса, който го бе довел тук.

— Предполагам, че щом сте чели творбата ми, няма да ви изненада поводът за посещението ми, а именно моят интерес към случая с убития просяк — призна той. — До мен достигна слух, че съществува възможност убиецът да е пътник във времето и въпреки че съвсем не се смятам за авторитет по темата, все пак мисля, че мога да ви бъда от полза.

Гарет повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво говори Уелс.

— Искам да кажа, инспекторе, че съм дошъл да ви предложа… сътрудничество.

Тогава инспекторът го изгледа с трогнато изражение.

— Много любезно от ваша страна, господин Уелс, но няма да е необходимо — рече. — Виждате ли, вече съм разрешил случая.

Взе един плик и разстла върху бюрото, сякаш редеше колода карти, фотографиите, които бяха в него — на всичките се виждаше трупът на просяка. Сетне започна да ги показва на Уелс, като му обясняваше с явно вълнение и с най-големи подробности дедуктивната верига, накарала го да заподозре капитан Шакълтън или някого от войниците му. Уелс почти не го слушаше, защото инспекторът само повтаряше онова, което вече бе чул от Гилиъм, но затова пък разгледа с огромен интерес необичайната рана на трупа. Писателят не разбираше нищо от оръжия, но не беше нужно да си голям познавач, за да схванеш, че такава страховита дупка не може да бъде причинена с обикновено оръжие. Точно както твърдяха Гарет и неговият екип от съдебни лекари, раната като че ли бе нанесена с топлинен лъч, с нещо като поток от лава, направляван от човешка ръка.

— Както виждате, не може да има никакво друго обяснение — заключи Гарет с доволна усмивка и отново прибра снимките в плика. — Всъщност само чакам да мине времето, докато дойде денят на третата експедиция. Тази сутрин например изпратих двама полицаи на местопрестъплението ей така, съвсем рутинно.