Сага за Форсайтови

— Ще опиташ ли моите цигари? — запита Вал. — Видях те снощи. Провървя ли ти?

— Не играх.

— Аз спечелих петнайсет лири.

Макар че му се искаше да повтори духовитата забележка на баща си за хазартните игри: „Ако те оберат, се възмущаваш; ако обереш — съжаляваш“, Джоли се задоволи да каже:

— Отвратителна игра според мене; онзи приятел ми е съученик. Страшен глупак.

— О! Не мисля! — отвърна Вал, както човек защитава оскърбено божество. — Намирам, че е добро момче.

Димът от цигарите им се виеше в мълчание.

— Ти се познаваш с моите близки, нали? — запита Джоли. — Те пристигат утре.

Вал се поизчерви.

— Така ли? Аз мога да ти дам сигурни данни за ноемврийските състезания в Манчестър.

— Благодаря, аз се интересувам само от класическите надбягвания.

— На тях не се печели — каза Вал.

— Не обичам тотализаторите — заяви Джоли; — там има такава врява и воня. Обичам манежа.

— Аз пък обичам да подкрепя с нещо мнението си — отвърна Вал.

Джоли се усмихна с усмивката на баща си.

— Аз нямам никакво мнение. И винаги губя, ако заложа.

— Всяка наука се заплаща. Ще губиш, разбира се, докато се научиш.

— Да, но все трябва да измамиш някого.

— То се знае; или ние тях, или те нас… това именно е увлекателно.

Джоли го погледна почти презрително.

— А ти с какво се развличаш? Гребеш ли?

— Не, яздя. Идущия семестър ще играя поло, ако успея да накарам дядо си да си развърже кесията.

— Стария чичо Джеймс ли? Как изглежда той?

— Допотопен — отвърна Вал. — И все мисли, че ще се разори.

— Не вярвам някой от тях да е бил спортсмен — каза Вал; — всички са се кланяли сигурно само на парите.

— Моят дядо не! — възрази разпалено Джоли.

Вал изтърси пепелта от цигарата си.

— Парите съществуват, за да се харчат — каза той; — как ми се ще, дявол го взел, да има повечко!

Джоли го измери с погледа, който бе наследил от Джолиън старши: за пари не се говори! Ново мълчание настъпи, докато пиеха чай и ядяха кифли с масло.

— Къде ще отседнат твоите хора? — попита с престорено равнодушие Вал.

— В Рейнбоу. Какво мислиш за войната?

— Зле върви засега. Бурите не воюват спортсменски. Защо не излязат на открито?

— А защо да излязат? Всичко е против тях освен начина им да воюват. Аз просто им се възхищавам.

— Вярно е, че умеят да яздят и да стрелят — съгласи се Вал. — Но се бедна пасмина. Познаваш ли Кръм?

— От Мъртън-колидж152 ли? Само по лице. И той е, изглежда, от гуляйджийската компания. Превзет бирмингамец.

— Той ми е приятел — отвърна рязко Вал.

— О, извинявам се!

Седяха стеснително, без да се поглеждат, всеки заел позицията на своя снобизъм. Джоли се бе оформил несъзнателно по равнището на своите другари, чийто девиз беше: „Не ще позволим да ни досаждате. Животът и така е съвсем кратък; ще говорим бързо и рязко, ще работим много и ще учим още повече, като се задълбочаваме по-малко, отколкото бихте предположили. Ние сме «избраниците» — силни като стоманено въже.“ Вал също се оформяше несъзнателно по равнището на другари, чийто девиз беше: „Не можете да ни заинтересувате или развълнувате. Изпитали сме всичко, а дори ако не сме, се преструваме, че сме. Така сме уморени от живота, че и най-краткият миг ни се струва дълъг. Равнодушно ще загубим и последния си грош. Хвърчахме бързо и задминахме всички. Всичко е само цигарен дим. Бисмиллах!“ Борческият дух, внедрен в душата на всеки англичанин, задължаваше двамата млади Форсайтови да имат някакви идеали; а към края на всяко столетие идеалите се объркват. Голяма част от аристокрацията бе намерила своя идеал в принципите на Танцуващия Исус153, макар че тук-там личности като Кръм — също син на благородник — копнееха за нирваната154 на картоиграча — това summum bonum155 на някогашните денди и донжуани от осемдесетте години. И около Кръм все още се събираха обезверени аристократи със своята свита от забогатели буржоа.