Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Ти, Ивоа?
— Адамо е мой тане.
И тя. И тя го осъждаше. Той се почувствува отново сам. Отлъчен от всички. Осъждан от всички. Стараеше се с все сили да не се чувствува виновен. Мълчеше, а му се струваше, че собственото му мълчание е нещо тъжно и горчиво, което го поглъща.
— Мъжо — каза Ивоа, — а ако би трябвало да започнем отново?…
Той се смая. Ивоа да задава въпрос! И то какъв въпрос! Да отрече с няколко думи цялата си сдържаност, благоразумие, премълчаване на важните неща, целия свой нрав… Или може би просто правеше усилие над себе си, само за да му помогне?
— Не зная — отвърна най-после той.
Учуди се на своя отговор. Само преди три седмици бе оправдавал бездействието си пред Тетаити. Но съмнението навярно се е промъквало в него като къртица. И изведнъж се показа наяве, не вече като отхвърляна мисъл, а като изказано мнение.
Освободи ръката си, стана, направи няколко крачки из стаята, после се облегна на плъзгащите се врати и загледа осветената градина. Убил бе Тими, да, разбира се, убил го бе, важно беше намерението, а след това убийство вече не разбираше собствената си позиция. От време на време си повтаряше, че животът на един човек — каквито и да са били престъпленията му — е свещен, но тъкмо думата свещен му се струваше сега безсмислена. Защо да е свещен? За да му позволи да върши нови престъпления ли?
Тази мисъл като че го порази в сърцето. Той излезе в градината и направи няколко крачки, клатушкайки се като пиян. По челото и под мишниците му се стичаше пот. Казал бе: „Няма да убивам!“ Мислеше, че е избрал примерно държане. И наистина беше примерно! Но примерът беше безполезен. Никой не можеше да си позволи разкоша да му подражава. Навсякъде имаше по някой престъпник, заслужаващ погубване: Бърт на „Блосом“, Мак Лауд на острова… и Тими! „Тими, когото аз убих. Никой не можа да последва «примера ми». Дори самият аз!“
— Адамо! — извика гласът на Ивоа.
Върна се към къщата със залитане, като че го бяха ударили. Чувствуваше се така огорчен и чужд, както когато Уили го удари по лицето. Легна до Ивоа. И преди да плъзне ръка под тила й, събра несъзнателно на сноп косите и ги отметна зад възглавницата.
— Не си ли доволен? — запита Ивоа.
В сдържания език на Ивоа „не си ли доволен?“ означаваше: „Нещастен ли си?“
Пърсел поклати отрицателно глава и тъй като тя продължаваше да го гледа, прошепна:
— Загрижен съм за Ропати.
— Защо?
— На пирогата. Когато отплаваме.
— И аз мислех за това — каза Ивоа.
После добави:
— Трябва да го дадем.
Той се приповдигна и я погледна смаян.
— Да го дадем ли?
— Да — отвърна спокойно тя, а сълзите се стичаха по бузите й.
— Да дадем Ропати! — извика Пърсел.
— Преди да заминем.
Противоречието между плача и спокойния й глас беше поразително.
— Размислих — каза тя.
— Какво размисли?
— Може в пирогата да духа. Освен това всеки ден трябва да се яде. А един ден не ще има какво. И Ивоа няма да има мляко…
Той помълча, преди да запита:
— А кой ще храни Ропати на острова?
— Ваа.
— Ние заминаваме след две седмици.
— Не — отвърна Ивоа. — Няма да заминем, преди да роди Ваа. Помолих Тетаити.
— Уредила си всичко, така ли? — запита сухо той.
— Сърди ли ми се Адамо? — каза тя като се притисна до него и вдигна глава, за да го погледне в очите.
— Да.
— Защо?
— Вземаш решения. И всички ги знаят. Само аз не.
— Никой не знае — побърза да отвърне тя, — освен Тетаити. А пък трябваше да говоря с Тетаити, преди да ти кажа. Пък и не Ивоа взема решение — добави тя като изви снага до него, — а нейният тане.
Той съзнаваше, че гневът му е безпредметен, но не можеше да го овладее. Освободи се от прегръдката на Ивоа, стана и започна да се разхожда из стаята. Тя имаше право, хиляди пъти имаше право: едномесечно дете в лодка! При студ, бури, глад…
— На кого искаш да го дадеш? — запита сурово той.
— На Омаата.
И тук нямаше какво да възрази. Усещаше нозете си безпомощни, безсилни. Седна на прага на плъзгащите се врати и облегна глава о дървената рамка.
— Адамо — обади се зад него гласът на Ивоа.
Той не отговори.
— Адамо!
Не можеше да си наложи да отговори. Тя беше храбра, възхитителна, а при все това, смътно и безсмислено, той й се сърдеше в този миг. „Като че всичко това не е по моя вина! — помисли изведнъж, в разкъсваща светкавица от угризения и отчаяние. — Мъртъвците! Заминаването! Всичко е по моя вина!“
Чу я как проплаква зад него. Стана и отиде да си легне при нея.
Колкото повече наближаваше заминаването на Пърсел, толкова повече между ваинетата, включително тези, които живееха в па, проличаваше недоволство. През дългите следобеди, прекарани в градината на Ивоа, езиците не млъкваха, дори в присъствието на Тетаити. Наистина никоя не дръзваше да му заговори направо, но всички изказвани жалби бяха по един и същи повод: Адамо и Ивоа ще заминат за Таити, а самите те, нещастните ваинета, ще останат само с един тане за десетте! Ауе! Таити! В Таити имаше лагуна, никога не ставаше студено като тук, хората бяха кротки, не се мразеха.