Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
След малко притвори очи. Над главата му гущерите, които живееха в панданусовата шума на покрива, се промъкваха с тихо шумолене от стъбло на стъбло, напомнящо шумолене на вятър откъм планината. Пърсел потропа леко с ръка по дървената стена зад главата си. Всичко утихна изведнъж. Представи си дългите тънки гущери, свити уплашено между два листа, с разтуптяно сърце под зелената кожа. Все така са се страхували през осемте месеца, които бяха прекарали с него, макар че бяха скрити и недостижими.
Навярно бе заспал. Отвори отново очи. Луната светеше. Припомни си, че искаше да види Ропати и се надигна на лакът. Ивоа мръдна в съня си. Изтегната и също така гола, с коси, разпилени като черно сияние около главата й, тя спеше, сложила една ръка върху набъбналата от мляко гръд, а другата върху люлката на Ропати. Пърсел погали бузата й с опакото на ръката си. За Ивоа съществуваше отсега нататък само една грижа, само една цел, всичко останало беше второстепенно. Смисълът на живота й беше определен веднъж завинаги, без да трябва да го търси, както правеше той, в тревоги и недоумения.
Наведе се и отново се изненада колко мъничко е детето. Най-малко десет години ще трябват, преди да изпълни якото дъбово легло, което му бе приготвил. Изпита изведнъж желание да се разсмее. Беше наистина много мъничко! Много мъничко и много дебеличко! А телцето му, осветено от луната, имаше топлия цвят на позлатен бронз, малко овехтял — сякаш дванадесетте дни от раждането му насам бяха успели вече да го поокислят.
— Не спиш ли, Адамо?
Ивоа го гледаше.
— Не.
— Грижи ли имаш?
— Не.
Дълго мълчание. Стори му се, че бе отговорил много сухо и добави.
— Гледах Ропати.
Тя обърна глава наляво и погледна детето с бавно, добросъвестно внимание, сякаш го виждаше за пръв път, после каза безпристрастно:
— Ауе! Хубав е!
Пърсел се позасмя, после се приближи към нея, допря буза до нейната и двамата загледаха заедно Ропати.
— Хубав е — повтори Ивоа.
След малко Пърсел отпусна глава на своята възглавница от шума. Чувствуваше се натъжен и уморен. Плахите плъзгания в палмите се подновиха в настъпилото мълчание.
— За какво мислиш? — запита Ивоа.
— За гущерите.
Тя се разсмя.
— Наистина! — каза той като обърна бързо глава към нея.
— Какво мислиш?
— Много ги обичам. Имат малки крачета и тичат. Не пълзят. Пълзенето е нещо отвратително.
После добави:
— Мили са. Бих искал да ги опитомя.
— Защо?
— За да не се боят от нас.
И продължи:
— Бях намислил как да ги опитомя. Но сега е вече късно.
Тя го гледаше мълчаливо и тъй като беше гърбом към луната, той не можеше да види добре лицето й. Мина доста време. И двамата слушаха гущерите.
— Най-много се гордеех с плъзгащите се врати — заговори неочаквано той с глух глас, сякаш продължаваха вече воден разговор.
Настъпи ново мълчание, после тя каза нежно и тихо, като плъзна ръка в неговата:
— А креслото?
— Креслото беше по-лесно. Припомни си колко работих за вратите.
— Да — отвърна тя, — много работи.
Замълча, дишането й се промени. Пърсел протегна ръка и погали с пръсти лицето й. Ивоа плачеше.
Докосна бузата й. Тя се надигна веднага на лакът и зачака. Такъв беше обрядът. Той прибра в един-единствен сноп разпиляната дълга коса, отметна я зад възглавницата и пъхна ръка под тила й.
— Мъчно ли ти е? — запита тихо, доближил лице до нейното.
Тя помълча, преди да отговори:
— За Адамо. Не за Ивоа.
— Защо не за Ивоа?
И добави безучастно:
— Хубав дом имахме.
Тя скри глава в рамото му и пошепна:
— Където иде Адамо, там ще ида и аз. Моят дом е Адамо.
„Моят дом е Адамо.“ С какъв тон само каза това! Няколко секунди минаха, той помисли: „Меани, Уили, Ропати са мъртви! Може би наистина е по-добре да напуснем острова…“ Разтърси ядосано глава. Не, защо да се самоизмамва, той не мислеше така в действителност; въпреки всички мъртъвци, островът си беше все същият — единственото място на света, единственото време, където и когато е бил щастлив.
Поотстрани се малко, за да може да различи изражението на Ивоа.
— Тетаити казва: „Ти трябваше да дойдеш с нас още когато Скелетът уби Кори и Меоро.“
И тъй като тя не отговори, той приповдигна лицето й с дясната си ръка и загледа втренчено очите. Луната осветяваше само крайчеца на косата й. Видя само тъмните петна на зениците, които едва се открояваха върху мътното бяло на окото.
— А ти какво казваш, Ивоа?
— Всички таитяни мислеха така.
— Но ти какво мислиш?
Никакъв отговор.