Паметта на Истанбул

По думите му личеше – вече бяха съвсем сигурни, че ги подозираме. Затова предпочетох да не разпитвам хирурга като обикновен заподозрян в стаята за разпити долу в мазетата на дирекцията, а приятелски да си поприказвам с него в моя кабинет. Да си призная – въпреки случилото се все още се надявах да спася положението. Освен това трябваше да дам някакво обяснение и на Лейля Баркън, която само след няколко часа щеше да разбере всичко. И за да не оплескам още повече нещата, не поканих Али в кабинета си. Той се нацупи и замърмори, но престана да се опъва, след като му наредих да вземе показанията на двамата приличащи си като две капки вода охранители. Щеше да го направи с удоволствие, по своя си начин.

Намък отначало с опасение пристъпи към мен. Като човек, преминал на младини през разни полицейски управления, още с влизането си в стаята ми разбра, че не се спазва нормалната процедура.

– Защо съм тук? – попита той, преди да седне на предложения от мен стол. – Какво искате?

Погледнах го, сякаш бях учуден.

– Какво да искам, Намък бей, освен само да си поговорим. Да разбера каква работа имахте посред нощ пред офиса на Адем Йездан.

Опря се с дясната ръка на стола, без да сяда, и отговори:

– Като че ли не знаете!

– Добре, видяхме плаката, ще правите акция... но само това ли е?

Тревогата му не беше преминала, гледаше ме изпитателно от глава до пети с невярващ поглед.

– Как мога да знам? Като не съм член на вашето дружество? – казах аз, преди да ми отговори.

Това му се стори смешно.

– Така е, не сте член... – за пръв път се усмихваше той. – Но по-нататък може и да станете. Лейля има големи надежди за вас и каза, че много обичате този град.

Май намерихме общата точка.

– Не знам дали като вас бих тръгнал на опасни среднощни акции, но наистина обичам нашия град, така е. Роден съм в „Балат“. На брега на Златния рог. Най-близките ми приятели са в този град, най-хубавите ми спомени – също, както виждате – и работата ми е тук. И ако имам късмет – в него ще си и умра. Права е Лейля ханъм – да, обичам Истанбул – отвърнах аз и му посочих отново стола: – Но защо не седнете?

Май най-сетне се беше поуспокоил и бе приел временното примирие.

– Извинете – каза, сядайки пред бюрото ми, – не съм свикнал на подобно отношение из полицейските управления.

– Светът се променя. И ние, естествено, се променяме. Вие нима не сте се променили?

Тъмните му очи се замъглиха и през тях премина сянката на съмнението.

– Променил съм се, но струва ми се, вие не сте повярвали много в това. Щяхте ли иначе да си губите ценното време, за да ни следите?

Въздъхнах обидено като човек, когото не са разбрали правилно.

– Предубеждението е много силно чувство...

На лицето му вместо съмнение се изписа по-скоро безразличие.

– Не ме гледайте така, Намък бей – продължих играта си аз. – Сигурен съм, че и вие знаете. Предубеждението е най-големият враг на промяната.