Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
Пред вратата на стая 412 Духър се обърна към нея.
— Имате ли нещо против да вляза сам и да я изненадам?
Кой би могъл да откаже?
Кристина гледаше зад Глицки. Вратата се отваряше, трябваше да е сестрата, която…
Не. Невъзможно.
Това можеше да се случи само в кошмарите. Но това не беше кошмар.
Духър влезе в стаята.
— Я виж ти! Малко тържество. И не кой да е, а ефрейтор Глицки.
Никой не каза нищо. Духър се обърна да провери дали е затворил вратата. Очите му обгърнаха стаята и забеляза Даян Прайс.
— Коя е тя? — попита той.
Кристина се обади:
— Тя е стажантка, Марк. Помогна ми при раждането.
— Е, много ви благодаря. — Погледът му се премести върху Кристина. — А ти как си, Кристина?
Тя се насили да говори спокойно.
— Добре съм, Марк. Всичко мина добре. Без големи усложнения.
— Радвам се. — Мълчание. — Въпреки че не го бяхме планирали така, нали?
— Съжалявам — отвърна Кристина. Не изпускаше сина си от очи. — Не знам какво стана вчера, Марк. Предполагам, че изгубих представа за нещата.
— Сигурно. Случва се. Стресови моменти. — Пак тишина.
— Моля те, дай ми бебето. Трябва да го кърмя.
— Всъщност — усмихна ѝ се Духър, — той не е само твое бебе. Това е нашето бебе, нали?
— Разбира се. Това имах предвид. Нашето бебе. Исках това да кажа. — Тя протегна ръце. — Гладен е, Марк. Благодаря ти, че го донесе, но сега трябва да го взема.
Той поклати глава.
— Не сега. Не още.
Той дори не я позна.
Даян се оказа неподготвена за безумната ярост, която я заля. Той изглеждаше — колкото и невъзможно да беше това — същият като в колежа.
И сега гледаше право в нея и не виждаше нищо.
Тя не съществуваше.
Всичко нахлу в нея — споменът я разяждаше като киселина. Тогава се бе свила на кълбо, долу всичко я болеше. Твърде наранена беше, за да плаче.
Това не можеше да се случва на нея. Парчетата от блузата ѝ още бяха нагънати около раменете ѝ — спомняше си го ясно. Лежеше свита като зародиш, стискаше в юмрук разкъсаната яка на блузата си, като че ли можеше да я защити. Останалото беше разкъсал.
Той обуваше панталоните си, опасваше ризата си. Чуваше свистенето на дъха му. Така и не каза нищо.
А когато я погледна, беше като сега, тя просто не съществуваше.
Даян откри, че говори със същия равен глас като Кристина.
— Бебето трябва да се нахрани, господине.
Разсейването не му хареса. Духър ѝ се сопна:
— Говоря със съпругата си.
— Бебето трябва да се нахрани — повтори Даян.
Този път Духър я смрази с поглед.
— Коя сте вие? Познавам ли ви?
Глицки се намеси.
— Дай ѝ детето, Духър.
Марк раздразнено го погледна.
— Още не, редник. С Кристина първо трябва да се разберем за някои неща. — Той се обърна към нея. — Искам да се върнеш.
Кристина не откъсваше очи от детето.
— Бях разстроена, Марк. Предполагам, че е от хормоните. Уплаших се. Разбира се, че ще се върна. Ти си бащата. Никога не бих помислила да отгледам момчето без баща.
Това като че ли го ядоса още повече.
— Опитваш се само да вземеш бебето, нали? Сега би казала всичко, нали?
— Не е вярно. Но бебето наистина е гладно, Марк. Още не е яло.
Кристина бе представила Даян на Глицки, така че той знаеше коя е. Ако Духър го разбереше, това още повече щеше да усложни нещата. Пистолетът на Глицки беше във вътрешния джоб на якето му. Само от време на време му се бе налагало да го вади и никога не беше стрелял по човек.
Ако това се окажеше първия му път, искаше да знае какво държи на прицел. Той се премести наляво.
— Стой там! — Духър отстъпи крачка назад. Така обхващаше с поглед по-голяма част от стаята. — Каквото и да се опитваш да правиш, няма да свърши добре.
— Нищо не правя.
— Движиш се. Не искам да се движиш.
— И какво, ако се движа? Заплашваш да нараниш детето си?
Това изобщо не го впечатли.
— Държа детето си, сержант. Това е. Ти какво правиш тук?
— Чух, че и ти си тук. Исках да поговорим за Уес Фаръл.
Устните му се присвиха.
— Нищо не знам за Уес Фаръл.
Бебето проплака тихо.
— Марк, моля те. Дай ми го — отново се обади Кристина.
Глицки погледна към нея, пак към Марк.
— Дай ѝ го, Духър.
Той тръсна бебето, шътна му да млъкне.
— Не го тръскайте — обади се Даян.
— Ти млъквай. Говоря с ефрейтора.
На Даян ѝ бе ясно. Щеше да убие детето.
— Добре — каза Глицки. — Дай да си говорим.
— Казах ти, че нищо не знам за Фаръл. Трябваше днес да се срещнем. Той не дойде.