Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
— Мразя, когато си прав, знаеш ли?
— Не те виня. И децата ми са същите. Вбесяващо е. — Глицки изведнъж беше започнал да говори човешки. — Може нещо друго да опитаме, но е малко рисковано.
— Законно ли е?
Глицки се изуми, че Тию изобщо може да си помисли такова нещо за него.
— Нека забравим приказките. Нека го накараме да направи нещо.
— Какво?
— Какви физически доказателства имахме с Транг? Дрехи, байонетът, обувки?
— Нищо.
— Точно така. И какво означава това? Кажи ми.
Тию се замисли.
— Предавам се.
— Означава, че се е отървал от тях. Намушкал го е, след което го е държал и сам се е изцапал с кръв. После е трябвало да се отърве от дрехите. Няма друг начин.
Още една лоша идея, помисли си Тию.
— Ейб, оттогава минаха две години. Всичките тези неща са изчезнали. Изгорели са, разпаднали са се.
— Не и ролексът му. Не и бижутата на Шийла.
Тию продължи да клати глава. Лейтенантът сигурно беше много уморен.
— Ти току-що го каза. Ролексът е при убийството на жена му, при грабежа. Не е свързано Транг. Не можем да го пипнем за това. А и тези неща сигурно отдавна са заложени.
— Не мисля, Пол. Доста огледахме, когато нещата бяха пресни. Не ги е продал. Отървал се е от тях.
— Значи са изчезнали, нали това казах.
— Но може би не са забравени.
Фаръл оправи масата в „Детелината“. Отиде в тоалетната и се опита да изчисти част от кафето от панталоните си. Не искаше Сам да се разстройва толкова, не искаше така да се отбранява от нея. Но и двамата бяха горещи глави.
Духър. Причината за всичките им кавги.
Отвратен, той излезе от тоалетната и седна на бара. Щеше да изпие една бира, да се отпусне и да закъснее за срещата си с Марк. Много лошо. Нека бившият му приятел поне веднъж да почака. Той си поръча „Бас“ и се опита да попие влагата по панталоните си със салфетка.
Името на бармана беше Моузес Макгуайър. Наближаваше шейсетте, имаше си нова жена и малко дете и изглеждаше решен да не мирясва никога, независимо от последствията. Беше си счупил наскоро носа за пети път — нещо, докато играл софтбол — и освен това имаше две насинени очи и превръзка. По време на тъжния си период, както го наричаше Фаръл, той бе прекарал повече време тук с Макгуайър, отколкото в апартамента си. С Барт, който ги беше запознал.
Халбата му се плъзна по бара и барманът усмихнат се наведе над него.
— Оправихте ли се, птички влюбени?
Фаръл въздъхна.
— Бясна е.
— Разбрах. Не я виня. Те винаги излизат прави, знаеш ли? Не знам защо спорим с тях.
Фаръл отпи от бирата си.
— Знам.
Извикаха спешно Макгуайър на другия край на бара. Томи, един от редовните клиенти, току-що бе привършил четвъртата халба „Милър“ за днес и удряше празната чаша по тезгяха.
В думите на бармана имаше повече истина, отколкото Фаръл искаше да признае. Което, разбира се, означаваше, че в думите на Сам имаше повече истина, отколкото той бе помислил.
Марк Духър беше опасен мъж, който изучаваше плячката си. Знаеше, че Транг работи сам и ще се срещне с него сам. Знаеше, че Шийла никога не би отказала питие — дори и малко — което той би поставил в ръката ѝ. Знаеше, че Фаръл е идеалист, който вярва в човешката доброта, в изцерителното действие на признанието, в прошката. Освен това знаеше, че ще дойде, когато го повикат.
Значи Духър го викаше и Фаръл отиваше.
51
Духър изглеждаше изтощен, с торбички под очите и с бледа кожа под нехарактерната за него брада.
Носеше шлифер, стара филцова шапка и чифт окъсани кецове. Скърбящ съпруг.
— Кристина трябва да се обади на някого, не мислиш ли? На кого ще се обади?
— Не знам. Не на мен.
Духър излезе на верандата.
— За снощи. Не знам какво да кажа.
Фаръл махна с ръка.
— Отиваме ли някъде?
— Има нещо, което искам да ти покажа. Бас ловя, че парното ти никакво го няма.
— Така е.
— Ще вземем лексуса. Имаш ли нещо против?
— Не.
Тръгнаха по алеята, през прословутата странична врата. Фаръл остави Духър пръв да влезе в гаража. Изчака отвън, беше нервен. Вратата на гаража се отвори и Духър изкара колата на заден ход.
Фаръл седна отпред, забеляза, че Духър си е сложил шофьорските ръкавици и му хвърли един поглед. Духър слабо му се усмихна.
— Alea jacta est, предполагам.
Зарът е хвърлен. И двамата разбраха за какво става въпрос — думите на Юлий Цезар, когато пресича Рубикон, след което или ще управлява Рим, или ще бъде убит като заплаха за републиката. Духър казваше, че пресича границата, прави стъпката, от която няма връщане. Щеше да се предаде. Включи на скорост и тръгнаха.