Бъдеще [bg]

Стоя така с разперени ръце - сам.

Лицемери! Знам, че всъщност сега всички те са изпитали облекчение - кой от тях би желал да дели вечността и жените с този вампир? Никой! Какво джентълменство, по дяволите! Аз направих всичко заради вас, заради вас поех този грях на душата си.

Но те се извръщат от мен. Нашият кръг така и не се сраства. Аз не се опитвам да се защитя - ако произнеса всичко това на глас, ще ги настроя окончателно против себе си.

Петстотин и трети се извива, но не може да пребори ръководителите. И вече нищо не може да се промени - скоро те като дяволи ще го понесат със себе си на най-долните кръгове на ада, откъдето той вече никога няма да се измъкне на бял свят. Той се бори, но вече всичко е решено.

Става ми ясно колко жалък е той, Петстотин и трети.

Жалките е трудно да ги ненавиждащ и ми се налага да се старая.

Направих това, което бях длъжен да направя! Това, за което винаги си бях мечтал! Отмъстих на тази твар!

Победата не горчи!

Но нещо ме дърпа отвътре - или червата, или стомахът - когато поглеждам към него, изгорелия. Добре би било това да е съвестта - тогава първото нещо след излизането ми оттук ще е да се изходя.

- Девет-Нула-Нула - продължава, кашлюкайки, Зевс. - Има ли сред твоята десетка такъв...

Девестотният бучи нещо навъсено. Петстотин и трети, със затисната уста, го гледа с надежда. А Деветстотният повтаря за него и за мен - членоразделно, ясно:

- Такива хора при нас няма.

Край! Край! Остана за мен да гласува Деветстотин и шести - и всичко ще бъде приключено. Ще изляза оттук и повече никога в живота си няма да си спомня за това място, за звяра човекоядец, когото бях унищожил.

Няма да си спомня! Няма да си спомня.

- Девет-Нула-Шест - затваряйки кръга, изрича старшият, без да забелязва как ръководителите извиват и притискат към земята беснеещия Петстотин и трети. - Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната, който не е достоен да попълни великата Фаланга?

- Да - внезапно отсича Деветстотин и шести.

Той гледа към мен - спокойно, уверено. Към мен?!

Не! Аз вече почти излязох оттук! За какво ти е това?! Не ме предавай - не и ти! Не ме оставяй на този звяр! Защо? Защо? Сговор? Отмъщение?! Аз мълча.

- И кой е той? Назови номера му - ласкателно се интересува от него старият композитен бог.

Деветстотин и шести ми се усмихва, както аз току-що се бях усмихвал на Петстотин и трети.

Ти не можеш да направиш това с мен. Ние гледахме заедно „Глухите“, заедно лежахме в железните сандъци, ти ме учеше да лъжа, ти ме учеше да прощавам, аз исках да бъда твой приятел, исках да бъда теб!

Нали няма да ме оставиш тук само за да ме накажеш! Аз предадох враг! Не мога да простя на неразкаял се!

Нима всички те тайно са ми дали присъда и той просто отлага огласяването й?

Мина една секунда.

- Кой е той? - напомня старшият.

- Пет-Нула-Три - казва Деветстотин и шести. Петстотин и трети! Не аз! Петстотин и трети!

И ето сега го чувствам.