Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— В доклада споменаваше ли се жена на име Уанза?
— А, Уанза беше медийна звезда. Само че те успяха да запушат устата на брат й.
— Как?
— Като го арестуваха. Изтръгнаха доброволни самопризнания. Миналата седмица беше делото. Десет години за нападение и обир на бял турист в националния парк „Цаво“. Никакъв бял турист не се е оплакал, но затова пък неколцина силно наплашени чернокожи момчета се заклеха, че са видели обира, така че всичко си беше законно. Съдията му друсна тежък каторжен труд и двайсет камшика за по-сигурно.
Джъстин затвори очи. Той видя сбръчканото лице на Киоко, клекнал на пода до леглото на сестра си. Усети допира на напуканата му детска ръка, когато момчето я пъхна в неговата до гроба на Теса.
— Но ти така и не сметна за нужно, когато прочете доклада… и, предполагам, съзнаваше, че всичко в него е истина… не сметна за нужно да се обърнеш към кенийците?
Тонът на Удроу отново стана самонадеян.
— За бога, Куейл! Ти как ме виждаш да се вдигна и да ида при момчетата в синьо, и да ги обвиня в очите, че целенасочено и системно са унищожавали доказателствен материал, като са взимали пари от Кени Кей като възнаграждение за услугата?! Така не се печелят приятели и влияние в слънчево Найроби!
Джъстин пристъпи крачка напред, после се възпря и отново се върна на поста си до вратата.
— Предполагам, че е имало и клинични доказателства?
— Какво да е имало?
— Питам те за клиничните доказателства, съдържащи се в меморандума, подписан от Арнолд Блум и Теса Куейл и унищожен по молба на Бърнард Пелегрин лично от ТЕБ! Един екземпляр от който все пак е бил предаден от Пелегрин на КВХ, които уж го били разбили на пух и прах!
Стъклените лавици потрепериха от гласа му. Удроу изчака, докато ехото заглъхна.
— Блум беше по клиничната част. Клиничните данни се съдържаха в отделно приложение към доклада. Тя бе настояла да се оформят като приложение. Явно го е заимствала от теб. Ти си падаш по приложенията. Падаше си.
— И какво показват клиничните данни?
— Истории на заболявания. Трийсет и седем на брой. Всичко: имена, адреси, предписано лечение, място и дата на погребението. И всеки път едни и същи симптоми. Сънливост, загуба на зрение, кръвотечение, чернодробен колапс, бум!
— „Бум“ ще рече смърт?
— В известен смисъл. Може и така да се каже. Да, точно така.
— А КВХ са оспорили доказателствения материал?
— Ненаучен, необоснован, предубеден, тенденциозен… емоционализиран. И такова нещо не бях чувал. Емоционализиран. Ще рече, вложени са прекалено много емоции. Ще рече, не ти вярвам, защото влагаш твърде много емоции. Докато аз съм тъкмо обратното — деемоционализиран, неемоционален, изчистен от емоции. Колкото по-малко чувстваш, толкова по-силно крещиш. Толкова повече празно пространство запълваш. Не ти. Аз.
— Кой е Лорбиър?
— Злият гений.
— Защо?
— Движещата сила зад препарата. Основният му поддръжник. Убедил КВХ да разработят формулата, предумал „Трите пчели“ да го продават. Според доклада й Лорбиър е рядко лайно.
— Тя твърди ли, че Лорбиър я е предал?
— Защо Лорбиър? Всички я предадохме. — Удроу не можеше повече да се владее и плачеше горчиво. — Ами ти, не си ли седеше и ти на палците, не си ли гледаше цветята, докато тя се правеше на светица?
— Къде е сега Лорбиър?
— Представа нямам. Никой не знае. Усетил е накъде духа вятърът и се е изпарил. Известно време „Трите пчели“ го търсиха, после им писна. Теса и Блум поеха издирването. Искаме Лорбиър за основен свидетел! Да се намери Лорбиър!
— Коя е Емрих?
— Една от откривателките на лекарството. Идва и тук веднъж. Опитваше се да вдигне шум около КВХ, но те я разкараха на бърза ръка.
— А Ковач?
— Третият член на бандата. КВХ я притежава изцяло. Някаква фльорца. Не я познавам лично. Мисля, че веднъж видях Лорбиър. Едър, дебел бур. Рижав, с воднисти очи.
Внезапно Удроу подскочи от ужас. Джъстин тихомълком бе застанал до рамото му. Той протегна ръка и постави лист хартия върху бюрото, после му подаде автоматична писалка напред с капачката — така както правят възпитаните хора.
— Това е пасаван — обясни Джъстин. — Издаден от теб. — Той прочете текста на глас: — „Приносителят е британски поданик със специални правомощия, дадени му като сътрудник на Британската мисия в Найроби.“ Подпиши го.
Удроу присви очи и вдигна листа на светлината на свещта.
— Питър Пол Аткинсън. Кой, по дяволите, е тоя?
— Там пише. Британски журналист. От „Дейли Телеграф“. Ако някой се обади в мисията да пита, такова лице действително съществува и е уважаван журналист. Ще запомниш ли?