Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
Явно и сега шегата му прозвуча смешно, защото той се опита да се изсмее, но само отново заплака.
— Пелегрин каза ли ти защо да прикриеш документите… да ги изгориш? И то всички копия?
— Господи! — прошепна Удроу.
Настана продължителна тишина, през която Удроу гледаше като хипнотизиран пламъка на свещта.
— Какво има? — попита Джъстин.
— Гласът ти, момчето ми. Звучи като на възрастен. Пораснал си. — Удроу прокара ръка пред устата си, после огледа върховете на пръстите си. — А пък аз мислех, че отдавна си стигнал тавана на развитието си.
Джъстин отново зададе въпроса си, като го перифразира, както се говори на чужденец или на дете:
— Не ти ли хрумна да попиташ Пелегрин защо документът трябва да бъде унищожен?
— По две причини според Бърнард. Първо, застрашени били британските интереси. Длъжни сме били да пазим своите.
— Ти повярва ли му? — попита Джъстин и отново зачака, докато Удроу се пребори с поредния прилив на сълзи.
— Повярвах за „Трите пчели“. Разбира се, че му повярвах. Те са опората на британското икономическо присъствие в Африка. Перлата в короната. Къртис е любимецът на африканските ръководители, раздава подкупи наляво и надясно, той е национален капитал. Освен това се завира под юрганите на половината кабинет в Лондон, в което също няма нищо лошо — за него, разбира се.
— А каква е другата причина?
— КВХ. Момчетата от Базел си правели устата да строят огромен химически комбинат в Южен Уелс. И втори в Корнуол след три години. После трети в Северна Ирландия. Богатство и напредък за по-слабо развитите райони и така нататък. Само че, ако издъним работата с „Дипракса“, щели да се откажат.
— Ако издъним работата?
— Препаратът, формално погледнато, все още е в период на изпитания. Ако отрови няколко души, които и без това ще умрат, какво от това? Той не е лицензиран в Англия, така че няма проблем, нали така? — Самонадеяността му се възвръщаше; той вече разговаряше с колега професионалист: — За бога, Джъстин! Едно лекарство все някъде трябва да се изпробва, нали? Е добре, как, по дяволите, да изберем къде да е това някъде, питам аз? В Юридическия факултет на Харвард? — Озадачен, че не получи подкрепата на Джъстин за този необорим аргумент, той опита друг: — Така де. Не е работа на Форин Офис да преценява безопасността на вносните лекарства. От нас се очаква да насърчаваме британската индустрия, а не да разправяме насам-натам, че някаква английска фирма в Африка трови клиентите си. Знаеш как стават тия работи. На нас не ни плащат да бъдем мекушави баби. Ние не убиваме здрави хора, а само такива, които и без това със сигурност ще умрат. Ти знаеш ли случайно каква е смъртността в тая скапана държава? Не че на някого му пука.
В продължение на няколко секунди Джъстин поразсъждава върху валидността на тези аргументи.
— Но и ти беше мекушава баба, Санди — възрази накрая той. — Ти я обичаше. Не помниш ли? Как можа да хвърлиш доклада й в пещта, след като я обичаше? — Гласът му набираше сила сякаш от само себе си. — Как можа да я предадеш, когато тя толкова ти вярваше?
— Бърнард каза, че тя трябва да бъде възпряна — промърмори Удроу, след като крадешком погледна към сенките, за да се убеди, че Джъстин си е все още на мястото пред вратата.
— Е, възпряхте я, няма що!
— Господи, Джъстин! — прошепна Удроу. — Нямах това предвид. Това са съвсем други хора. Нямат нищо общо с моя свят. Или с твоя.
Джъстин сигурно сам се бе уплашил от избухването си, понеже, когато заговори отново, тонът му беше равен, като на разочарован колега.
— Как би могъл да я възпреш, както се изразяваш, след като ти я обожаваше, Санди? Според писмото ти тя е била твоето спасение от всичко това… — Вероятно бе забравил за момент къде се намира, защото разперените му ръце обгърнаха не жалките изкушения на затвора на Удроу, а стъклените лавици с резбовани дървени фигурки на животни, едва различими на мъждивата светлина на свещта. — Тя беше твоето бягство от всичко, твоят билет към щастието и свободата, или поне в този дух й бе писал. Защо тогава не я подкрепи?
— Съжалявам — прошепна Удроу и сведе поглед, докато Джъстин обмисляше следващия си въпрос.
— Ти какво изгори всъщност? Защо този документ беше такава заплаха за теб и Бърнард Пелегрин?
— Това беше ултиматум.