Книга на Страшния съд

Изведнъж си даде сметка, че портиерът се бави прекалено дълго и сигурно в момента предупреждава Гилкрист.

Приближи се до вратата и портиерът веднага изскочи с чадър в ръка. Коментираше нещо за непоносимото време и предложи на Дануърти да се скрие от дъжда.

— Вече съм подгизнал целият — каза Дануърти и закрачи през вътрешния двор.

По цялата ширина на вратата на лабораторията беше прекарана жълта лепенка. Дануърти я разкъса, докато портиерът ровеше из джобовете си за ключа на алармата и прехвърляше чадъра ту в едната, ту в другата си ръка.

Дануърти погледна зад него към апартамента на Гилкрист. Прозорците му гледаха към лабораторията, а във всекидневната се виждаше светлина, но Дануърти не долавяше никакво движение в стаята.

Портиерът намери най-сетне магнитната карта, която изключваше алармената система, напъха я в отвора, а след това започна да търси и ключа за самата врата.

— Все още не съм сигурен дали трябва да отварям лабораторията без съгласието на господин Гилкрист — каза той.

— Господин Дануърти! — чу се гласът на Колин някъде от двора. И Дануърти, и портиерът се извърнаха. Колин се приближи на галоп. Беше подгизнал до кости, а под мишница държеше голямата книга, добре увита в шала му. — На… някои… места… от… Оксфордшир… е… стигнала… чак… през… март — каза той с големи паузи между думите, за да си поеме дъх. — Извинете. Тичах по целия път.

— Кои части? — попита Дануърти.

Колин му подаде книгата и приклекна с ръце върху коленете, вдишвайки дълбоко и шумно.

— Не… пише.

Дануърти разви шала и отвори книгата на отбелязаната от Колин страница, но очилата му бяха прекалено напръскани от дъжда, а и самите страници бяха направо подгизнали.

— Пише, че се появила за първи път в Мелкъм, след което се придвижила на север към Бат, а също така и на изток — допълни Колин. — Пише, че в Оксфорд е стигнала по Коледа, а в Лондон — през октомври следващата година, но в някои части на Оксфордшир се появила чак в края на пролетта, а някои отделни селца останали незасегнати чак до юли.

Дануърти се вгледа с невиждащ поглед в страниците.

— Това не ни казва нищо — рече той.

— Знам — съгласи се Колин и се изправи. Продължаваше да диша тежко. — Но поне не пише, че до Коледа е бил повален целият Оксфордшир. Може пък Киврин да е в някое от селата, които са се заразили чак през юли.

Дануърти избърса страниците с шала и затвори книгата.

— Придвижила се е на изток от Бат — каза той тихо. — Скендгейт е точно на юг от пътя между Оксфорд и Бат.

Портиерът най-сетне си беше избрал един от ключовете. Пъхна го в ключалката.

— Пак позвъних на Андрюс, но никой не вдигна.

Портиерът отвори вратата.

— Как ще пуснеш мрежата, като нямаш технолог? — попита Колин.

— Да пуснете мрежата? — опули се портиерът. — Аз мислех, че само искате да извадите някакви данни от компютъра. Господин Гилкрист няма да ви даде да пускате мрежата без съответното разрешение. — И той взе листа с разрешението на Бейсингейм и го погледна.