Ловците
- Автор: Гриффин Уильям Эдмонд
- Серия: Агентът на президента #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
„Какво?“
— Как така, господине?
— Беше му съобщено, че там ще му кажем всичко. Предиожих майор Милър да си облече униформата, да дойде в инвалидна количка — последния път, когато Милър дойде да ми разкаже какво си намислил, беше в цивилни дрехи, с патерици — две — което събуди съчувствието на всички, но не чак толкова, колкото би събудил един герой от войната в инвалидна количка — да му разкажем за какво става дума и да го поканим и него.
— Споделих със секретар Хол, че господин Уилън обожава стриди, печена на скара пъстърва от Колорадо и калифорнийско шардоне — „Джъджес Пийк“. Казах на секретар Хол, че ако изтърпи стридите и рибата, ще му пратя цяла каса „Джъджес Пийк“.
— Когато изпратих виното, изпратих и екип специалисти да инсталират микрофони в залата и да инструктират Милър как се използват.
„Господи, той ми разказва как е сложил микрофони в трапезарията на Хол. Защо?“
По мое нареждане, Милър чакаше в кабинета ти, когато пристигнах в комплекса „Небраска“. Господин Уилън вече се бе настанил в залата заедно със секретар Хол. Няма да забравя отговора на Милър, когато го попитах в какво настроение е господин Уилън.
— Милър отвърна: „Господин посланик, по изражението му личи, че няма търпение да ни закове за назидание“.
Тогава вкарах Милър в количката. Коляното му бе увито в много повече бинтове и марля, отколкото бе необходимо. Погледът на Уилън заблестя. А когато му казах, че Милър ти е съквартирант в мотел „Моника Люински“, направо му идваше да вие от удоволствие.
— Господин Уилън каза: „Искам да разбера всичко. Какво ви е на коляното, майоре?“
— „Всяко нещо с времето си, Хари, отвърнах аз. Ще ти разкажа всичко. Но преди това съм сигурен, че майор Милър би искал да пийне нещо“.
— Господин Уилън пиеше мартини. Голямо!
„Нямам никаква представа накъде бие, помисли си Кастило. Но разказва с такова огромно удоволствие“.
— Беше направено с най-силната полска водка. Сервитьорът бързо наля мартинита и на нас двамата с Милър. Нашето беше сто процента вода с лед и малко лимон, с две коктейлни лукчета.
— Опитали сте се да го напиете, така ли?
— Нищо подобно. Той трябваше малко да живне, да се поразвесели. Никога не се знае какво ще направи един пиян човек — отвърна Монтвейл.
— А защо искахте да се развесели?
— А, да. Първо го поздравих за статията, която бе пуснал за сенатор Дейвис във вчерашния „Поуст“. Сенаторът използвал самолет също като твоя, който принадлежал на корпорация, на която ѝ бил даден договор за междущатска магистрала. Хари беше на седмото небе.
— Там си и остана след трите бутилки „Джъджес Пийк“ и чилийските стриди.
— Докато обядвахме печена пъстърва, пийнахме още шардоне. Господин Уилън вече бе започнал да ни разказва за журналистическата си кариера, как започнал в някакъв седмичник, как си проправил път през провинциалната преса, за да се добере до „Поуст“. Разказът му беше безкрайно дълъг и тъй като останах невероятно впечатлен от журналистическата му находчивост, не спрях да задавам въпроси.
— Междувременно виното се лееше и той не се сети да спомене и дума за подполковник К. Г. Кастило.
— Този репортер не усети ли какво става?
— Накрая му стана ясно, че го манипулираме, или се усети, че не е спрял да говори през всичкото време. По едно време се обърна към Милър. „Попитах ви какво ви е на крака и така и не получих отговор“.
— Аз бързо се намесих. „Майор Милър получи тежки рани в Афганистан и много скоро ще се пенсионира. Свалиха хеликоптера му“.
— Уилън скочи. „Тогава какво прави в Звеното за организационен анализ? И какво е това Звено? Какво се прави там и за кого?“ И все в този дух. Започна да реди въпросите един след друг.
— Попитах го дали е чувал за Защитна асоциация на „Уест Пойнт“. Той побърза да каже: „Разбира се, че съм чувал. Защо я споменавате? От какво трябва да бъде защитаван майор Милър? И кой го защитава?“
— Вече предполагах, че съм го спипал — продължи Монтвейл. — Обясних му, че Милър е този, който защитава. Затова бил в апартамента в „Мейфлауър“.
— Уилън реши, че най-сетне сме дошли на въпроса. От какво те бил защитавал Милър?
— „Със съжаление трябва да призная, че го защитава от него самия, отвърнах аз и продължих: Майор Милър е пациент на болница «Уолтър Рийд». Ходи там всеки ден на терапия за коляното и останалите си рани. Когато Милър чу, че въпросният майор — сега вече подполковник — Кастило е в беда, попита — това, разбира се, бе неофициално — с какво може да му помогне. Били са колеги в «Уест Пойнт» и бойни другари. Беше му разрешено, разбира се — неофициално“.