Оникс [bg]

Ди първа погледна натам. На устните й се появи напрегната усмивка.

— Това е брат ми.

Блейк кимна и се облегна назад.

— Но двамата сте излизали на среща?

— Не сме — възразих. Изгарях от желание да хвърля един бърз поглед към масата в дъното. — Това е само… Деймън.

— Ха — Блейк се протегна и ме сръга в ръката. — Значи нямам конкуренция?

Ококорих очи. Брей, че беше дързък. Чарът му скочи с десет пункта нагоре.

— Не бих казала.

На устните на Блейк бавно изгря усмивка. Долната му устна беше по-плътна, пълна. Само да я целуваш.

— Хубаво е да знам това, защото се питах дали искаш да хапнем нещо заедно след училище?

Уха. Хвърлих поглед към Ди, която беше изненадана колкото мен. Аз бях възнамерявала да разбера защо и на какво се дължеше така странното й поведение при появата на Адам, а сетне да поговоря с Деймън за чудатите неща, които ми се случваха напоследък.

Ди изтълкува погрешно колебанието ми.

— Може да се видим утре след училище.

— Но…

— Няма нищо. — Погледът й сякаш казваше: Хайде, иди, забавлявай се. Бъди нормална като другите. А може би на мен така ми се искаше, защото тя като че не остана много доволна от интереса на Блейк към мен. — Няма да се разсърдя — додаде Ди.

Разговорът ми с Деймън можеше да почака още един ден. Погледнах към Блейк и очите ни се срещнаха. Усетих как кимам.

Усмивката не слезе от лицето на Блейк до края на обяда. Към края аз се предадох и погледнах към дъното на столовата, защото продължавах да усещам присъствието на Деймън. Блейк се оказа прав — той наистина зяпаше, само че не мен, а момчето до мен. В твърдо стиснатата долна челюст и в острите му смарагдови очи се долавяше враждебност. Погледът му се плъзна към мен. Нещо дълбоко в гърдите ми трепна. Опитах се да си поема въздух, но се почувствах сякаш ме бяха пронизали. Устните ми пламнаха.

Не друг, а Деймън нямаше конкуренция.