Оникс [bg]

А, не, благодаря.

Взех си химикалката и се замислих сериозно дали и аз да не го смушкам.

— Да, досетих се и сама.

— Хрумна ми една забавна идея как може да махнем следата.

Знаех каква е „забавната му идея“. Аз. И той. Да се целуваме. Усмихнах се и зелените му очи заискриха.

— Идеята ти допада, нали? — измърмори той и сведе поглед към устните ми. Цялото ми тяло зажужа от опасно вълнение и трябваше да си напомня, че неочакваният обрат в поведението му се дължеше повече на въздействието, което ми оказваше странната чуждоземна привлекателност на Деймън. С Деймън бяхме свързани, откакто той ме изцели след битката с Арумите, но ако на него това му стигаше да завържем по-близки отношения, на мен не ми беше достатъчно.

Не беше истинско.

Аз исках любовта, която бяха имали родителите ми. Безсмъртна. Могъща. Истинска. И тази чудата връзка с извънземен не ме удовлетворяваше.

— Не и в този живот, драги — казах му накрая.

— Кити, съпротивата ти е безплодна.

— Също и чарът ти.

— Ще видим.

Аз подбелих очи и се обърнах напред. Деймън беше като малко дете, и беше приятно да го смушква човек. Но невинаги.

Влачейки крака и стиснал дебел куп листа, в стаята влезе възрастният ни учител по тригонометрия и зачака биенето на закъснелия звънец.

Деймън пак ме смушка с химикалката. Стиснах юмруци и се замислих дали да не го оставя, но знаех, че няма смисъл — той щеше да продължи да ме мушка. Затова се обърнах и го изгледах кръвнишки.

— Какво искаш?

Той се хвърли към мен бърз като кобра в атака. Усмихна ми се, и нещо странно се случи със стомаха ми, после ме погали по бузата, махна едно пухче от косата ми. Аз го гледах, без да примигвам.

— След училище…

Усмивката му стана дяволита и в главата ми нахлуха какви ли не шантави мисли, но повече не исках да се водя по неговите игри. Затова се извърнах рязко напред. Бях решена да устоя на хормоните… а също и на вълнението, което Деймън будеше у мен както никой друг.

През остатъка от утрото зад лявото ми око запулсира лека, но непрестанна болка, за която напълно винях Деймън. По обяд вече се чувствах като човек, когото са ударили изневиделица по главата. Прииска ми се да побягна от нестихващата глъчка в стола, примесена с миризмата на дезинфектанти и загоряла храна.

— Няма ли да си ядеш обяда? — посочи Ди Блек към недокоснатото домашно сирене и ананаса. Аз поклатих глава и щом бутнах подноса пред нея, тя веднага се зае със сиренето, а на мен ми се повдигна.

— Така лапаш, че ще сложиш и футболния отбор в малкия си джоб. — В очите на Лиса присветна нескрита завист. Аз не бих я винила. Веднъж видях Ди да нагълтва на един дъх цяло пакетче „Орео“. — Как успяваш?

Ди сви деликатните си рамене:

— Може би имам бърз метаболизъм.

— Какво правихте през почивните дни, момичета? — Кариса се намръщи и изтри очилата си в ръкава на ризата. — Аз попълвах формуляри за колежите.