Остриетата на Кардинала [bg]

Ганиер влезе и се оказа сам, когато майордомът затвори вратата след него.

Луксозно мебелирана, стаята тънеше в полумрак. Завесите спираха притока на утринната светлина, а няколко парфюмирани свещи създаваха сумрачна атмосфера. Това беше библиотека. Цяла стена беше запълнена с рафтове с книги. Удобен фотьойл се намираше до прозореца, пред кръгла масичка, върху която имаше свещник, кана за вино и малка кристална чаша. Голямо огледало в позлатена рамка висеше над издадената част на камината, а наблизо имаше маса и стар стол, чиято кожена облегалка беше протрита от употреба.

Върху масата беше разположено странно кълбо, закрепено на фина арматура от злато и сребро.

Благородникът се приближи.

Черно, блестящо, омайващо, кълбото сякаш беше пълно с движещо се мастило. То по-скоро поглъщаше светлината, отколкото да я отразява. Погледът се губеше в дълбоките му извивки.

Тревожеше и душата.

— Не го докосвайте.

Ганиер присви клепачи и осъзна, че се е навел над масата, а дясната му ръка е протегната към сферата. Той се изправи, обърна се, но все още беше смутен.

Много млада жена, облечена в черно и пурпур, се появи през тайна врата. Елегантна и строга, с рокля с колосан корсаж, тя беше украсила дантеленото си деколте с еднорог от сив седеф. Беше красива и руса, нежна, с миловидно личице, което сякаш беше създадено, за да му се възхищават. Сините и искрящи очи обаче не гледаха приветливо, а устата ѝ изглеждаше безчувствена.

Виконтеса Дьо Маликорн тръгна бавно, но решително към благородника.

— Аз… съжалявам — рече той. — Не исках…

— Не се укорявайте, господин Дьо Ганиер. Никой не може да устои. Дори аз.

— Дали… Дали това е наистина…?

— Да, Сфера на душата.

Тя покри с извезана със злато кърпа магическото кълбо и сякаш някакво злокобно присъствие незабавно се изпари от стаята.

— Ето. Нали така е по-добре?

Изправи се и се готвеше да продължи, но изплашеното изражение на маркиза я спря.

Смутен, Ганиер обърна показалеца си към нея, след това посочи собствения си нос:

— Имате… Там…

Младата жена разбра, докосна горната си устна с безименния си пръст и видя, че той е изцапан с черна течност, която се стичаше от ноздрата ѝ. Без да се вълнува особено, тя измъкна кърпичка от маншета си и се обърна, за да се избърше.

— Магията е изкуство, което Прастарите дракони са създали за собствена употреба — рече тя, сякаш думите ѝ обясняваха всичко.

Приближи се до голямото огледало над камината и като продължи да чисти устната си, отново подхвана разговора:

— Натоварих ви да осъществите тайна мисия между Брюксел и Париж. Сторихте ли необходимото?

— Разбира се. Маланконтър и хората му се заеха със задачата.

— А какъв е резултатът?

— Все още не зная.

С вече съвсем чисто лице, виконтеса Дьо Маликорн се отдалечи от огледалото и с полуусмивка рече:

— Позволете ми да ви обясня положението, господине. Въпреки всичките му опити да устрои засада, Маланконтър вече на два пъти се провали. Първо на границата, а след това близо до Амиен. Ако кавалерът, когото преследва, продължи със същото темпо, Маланконтър може да се надява да го настигне едва край Клермон. А след Клермон е Париж. Трябва ли да ви припомням, че това писмо в никакъв случай не бива да попада в Лувъра?