![Бъдеще [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/7/bdeshche-bg-download.jpg)
Бъдеще [bg]
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1922-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Бъдеще [bg]». Краткое содержание книги:
А пред нас е настоящето.
Боксът, в който сме попаднали, е висок петдесет метра и е почти по половин километър на дължина и ширина; не може да се каже по-точно, защото видимостта през него не е голяма. От пода до тавана се издигат направени от композитни скелета конструкции, наподобяващи склада на някакъв мегамаркет, на безкрайните му стелажи и галерии. И този скелет, състоящ се от стълбове и полици, се е превърнал в цял коралов риф, населен с най-чудноват живот.
Всяка полица е висока метър и половина, не можеш да се изправиш там; някои са заобиколени от крехки оградки, други са снабдени с тънки разноцветни стени от всякакви вехтории, трети са голи. И по тези полици, които тук са милион, са наредени милиони човешки животи. Всяка клетка е нечия хралупа, лавка, приют или убежище. Във въздуха виси ароматна мъгла: парите от човешкото дихание, примесени с дима на готвещо се ядене, пот, примесена с подправки, миризмата на урина, примесена с екзотични ароматизатори.
Скелетата са наредени плътно, може да се скочи от едно на друго. Не е страшно да се скочи дори на височина от трийсет мини нива - между скелетата навсякъде са прекарани всевъзможни мостчета, наредени са въжени стълби, прехвърлени са разни въжета със съхнещо бельо - дори и да паднеш, по време на полета ще успееш да се хванеш все за нещо.
Облепени с безброй жилищни раковини, скелетата гъмжат от живот. Пъстрата тълпа е натъпкала до пръсване първото ниво, „наземното“, макар че от истинската земя до него има триста метра, и е запълнила всички останали. Кипят, без да изкипяват, човешките лица в галериите, някои се носят по крепящите се на магия мостици - изглежда, сякаш хората се реят право във въздуха. По издигнатите в решетъчни шахти стълби от пода към далечния таван непрестанно се точи плътна човешка маса. Още десет хиляди малки допълнителни стълбички водят от етаж на етаж на тези места, където някой е благоволил да им отпусне пространство. И нагоре-надолу се носят някакви неустойчиви платформи на съмнителни подемници, доставящи смели пътници и странния им багаж именно в онази точка на адската суматоха, която поради някаква причина им е притрябвала.
И при това цялата конструкция е някаква... не прозрачна, а надупчена, така че се вижда през нея - през решетките, преградите, проходите, балончетата, окаченото за сушене бельо -нарисуваният върху целия таван космос със звезди и недодялани Юпитери, Сатурни и Плутони, защото таванът е продължение на онези грамадни графити, от които сме излезли, и гордите астронавти с мехури на главите и с мъдрите си и добри очи (само дето са малко жълтеникави) съзерцават от стенното пано вихрещата се пред тях вакханалия - явно шашнати и чудещи се дали не е по-добре да се разкарат в космоса.
Здравейте, хора от БЪДЕЩЕТО. Добре дошли във фавелите2.
Носи се непоносима врява. Милион души говорят едновременно - всеки на своя език; припяват на глас пристрастилите се към езика на попмузиката, стенат, крещят, кикотят се, шепнат, ругаят, плачат.
Чувствам се така, сякаш са ме напъхали в микровълнова печка.
Струва ми се, че не бих си пробил път през това стълпотворение дори ако съм сам, чрез моя фирмен метод. А десет души как да не се изгубим по пътя...
- Клин - казва ми иззад Аполоновата си маска нашият звеневи, Ел - онзи мустакатият, който напътстваше хлапака.
Дори не чувам гласа му - разчитам думите по устните му.
- Клин! - изкрещявам.
Гигантът с течащия нос - Даниел - тръгва най-отпред. След него са Ел и пълничкият, приличащ на бизнесмен Антон, в третата редица Бенедикт, онзи, дето излъчва спокойствие, заедно с хулигана, чието име дори не възнамерявам да запомням, и слабият нервен Алекс. Най-отзад - Бернар с месестите устни, луничавият Виктор, Йозеф витрувианецът и аз.
- Марш! - произнася звеневият или поне така ми се струва.
- Марш! - повтарям аз, дерейки гърло.
Иска ми се да разбутвам тълпата с лакти, да прогонвам тези безделници по-надалеч, да ги смачквам, но самият аз се смачквам - в стоманена хватка, поглеждам към Ел, към Даниел, заразявам се с тяхното хладнокръвие. Аз съм част от звеното. Около мен са бойните ми другари. Ние с тях сме един механизъм, един организъм. Ако можеше и Базил да е тук... Само ако можеше вместо този малолетен вампир тук да е Базил... Но Базил сам си е виновен за всичко. Сам. Сам!
Вече не напирам наникъде. Марширувам.
Строят ни пълзи като танк напред.
Отначало ни е трудно - в това вещерско вариво не ни забелязват веднага. Но най-напред чуждите погледи се натъкват на черните прорези на нашите маски, после някой се прехвърля върху мраморните гладки чела и мраморните застинали къдрици, към прилепените една към друга устни и идеално правите носове, изсечени от камък.