Пророчеството [bg]

— Ще донеса още вино — каза тя.

Бредбъри бръкна в страничния джоб на сакото си, извади старата си лула и започна да я тъпче с тютюн от найлонова кесийка.

Бен го чакаше търпеливо да заговори.

Докато разпалваше лулата, Бредбъри сбърчи вежди.

— Двамата с Джейн много се радваме да те видим отново — започна той. — И бихме те поканили на обяд дори при нормални обстоятелства.

— Това означава, че сега сте ме поканили по конкретна причина — каза Бен. — Нещо не е наред.

Джейн Бредбъри се появи от къщата с нова бутилка вино и я остави на масата. По лицата на двамата съпрузи личеше, че много им се е насъбрало и предстои дълъг разговор.

Професорът и жена му се спогледаха.

— Знам, че отдавна не сме се чували — започна Бредбъри. — Но двамата с баща ти дълги години бяхме приятели. Близки приятели. Ето защо смятам и теб за приятел.

— Благодаря — каза Бен.

— Смятаме, че можем да ти се доверим — продължи професорът. — И да споделим нещо с теб.

— Разбира се.

— Имаме нужда от помощта ти. — Той се поколеба и замлъкна, после продължи: — Ето как стоят нещата. След като напусна Оксфорд преди толкова години, чувах разни слухове за теб. Че известно време си се скитал без посока, после си постъпил в армията. Явно си се представил много добре. Повтарям: само слухове, нищо конкретно. И изведнъж, преди шест седмици, на събеседването за възстановяване на студентските ти права, ти разказа на мен и на колегите от комисията това-онова за кариерата си. Знам, че не искаше да навлизаш в детайли. Но каза достатъчно, за да си изградя ясна представа. Разбирам, че си човек с точно определени умения и голям опит. Издирваш изчезнали хора.

— Работех като консултант по кризисни ситуации — каза Бен. — Бях на свободна практика, помагах при издирването на жертви на отвличане. Особено деца. Но вече не. Както ви казах на събеседването, сега съм пенсионер.

— Особено деца — повтори тъжно Бредбъри.

— Имам чувството, че нещо се е случило със Зоуи — каза Бен.

Джейн Бредбъри се надигна от стола си. Влезе през френския прозорец в къщата и след малко се върна с рамкирана снимка. Постави сребристата рамка на масата и леко я побутна към Бен.

— Помниш ли я? За последен път си я виждал като дете…

Бен си спомни онези дни. Изглеждаха далечни, оттогава се бяха случили много неща… Спомняше си я като момиченце с блеснали очи, как се гонеха с кучето по ливадата, слънцето блестеше в косите й, а в беззъбата й усмивка се съдържаше цялото щастие на света.

— На колко беше тогава? Пет, шест?

— Почти на седем — отвърна Бредбъри.

— Значи сега е на двайсет и пет-шест. — Бен се пресегна и взе снимката. Сребристата рамка беше хладна на пипане. Той я обърна към себе си. Младата жена на снимката беше изумително красива, с дълга руса коса и широка усмивка. Изглеждаше истински щастлива, прегърнала любимото си куче.